Дейвид Морел - Ловци на време

— Готова съм.

Тя вдигна фенерчето.

Той метна раницата на гърба си и взе пушката.

Поеха по тунела. Внезапно Бейлинджър се върна назад в тъмнината. Грабна един от фенерите за дръжката и го подаде на Аманда.

— Защо? — Тя огледа подозрително фенера.

— Не съм сигурен. — Той превъзмогна отвращението си, пребърка единия джоб на Рей и извади запалката. — Не знаем какво може да ни потрябва.

Продължиха отново по тунела, като разпръскваха тъмнината с лъча на фенерчето.

— Става по-студено — отбеляза Аманда.

Завиха зад един ъгъл.

— Любимият ми цитат е от Киркегор. Подходящ е за времева капсула — каза гласът в слушалките на Франк.

Наближиха малка зала.

— И какъв е цитатът? — „Накарай го да продължи да говори — рече си Бейлинджър. — Нека да запази връзка с нас“.

— „Най-мъчителното съществуване е да не забравяш за бъдещето, особено онова, което никога няма да имаш“.

— Нищо не разбрах.

— Отнася се до някой, който умира, и до чувството, което изпитва, когато си представя бъдещи събития, които никога няма да преживее.

Въздухът сякаш стана още по-студен. Аманда освети с трепереща ръка залата.

— Изглежда, намерихме я — промърмори тя.

От сенките ги гледаше един мъж. Беше висок и болезненослаб, с брада като на Ейбрахам Линкълн. Тъмната коса се спускаше по раменете му. Беше облечен в черен костюм, като старомодното сако стигаше чак до

коленете му.

Бейлинджър едва не го застреля, но позата на мъжа не излъчваше заплаха и полицейският опит му позволи да се овладее. Както бе казвал инструкторът му в академията: „За да дръпнете спусъка, трябва да имате дяволски добра причина“.

Мъжът стоеше изправен и беше притиснал някакъв предмет към гърдите си.

— Горе ръцете! Кой сте вие? — извика Франк.

Мъжът не помръдна.

— Горе ръцете, да ви вземат мътните!

Единственият звук беше ехото от заповедта му.

— Той не помръдва — каза Аманда.

Те пристъпиха предпазливо напред и светлината на фенерчето им разкри още подробности.

— О, боже! — простена Аманда.

Мъжът нямаше очи. Бузите му бяха хлътнали. Пръстите, с които притискаше предмета към гърдите си, бяха кости, покрити със съсухрена кожа. Цялото му тяло беше полепнало с тънък слой прах.

— Мъртъв е — промърмори тя.

— И то от много време — допълни Франк. — Но защо не се е разложил?

— Някъде бях чела, че в пещерите няма почти никакви насекоми и микроби — поясни тихо Аманда. — Този тунел се намира в недрата на планината. А и ледът.

— Какво имаш предвид?

— Още една следа, която ни даде Господарят на играта, но ние не можахме да я разтълкуваме. Той каза, че през зимата жителите на града са събирали лед от езерото и са го складирали в мината. Тунелът е бил достатъчно студен, за да съхрани леда през лятото. Хората са го използвали, за да запазват храната от разваляне.

— Студът го е мумифицирал — каза със страхопочитание Бейлинджър.

— Предметът, който е притиснал към гърдите си, прилича на книга. Но какво го задържа прав? — Аманда пристъпи по-близо.

Сега вече видяха, че трупът е наклонен леко назад към една дъска, закрепена права с помощта на струпани в основата й камъни. През коленете, корема, гърдите и врата на мумията бяха прекарани въжета, които я придържаха към дъската.

— Кой е завързал въжетата? — попита Франк и потръпна, при това не само от студ.

— Възлите са отпред. Може би се е завързал сам. — Аманда обходи тялото на мъртвеца с лъча на фенерчето. — Може би ръцете му са били свободни, докато завърже последното въже около гръдния си кош. После навярно е пъхнал дясната си ръка под въжето, за да притисне книгата към гърдите си. Сега сме близо до него и виждаме как е постигната илюзията, но когато бяхме при входа на залата, той изглеждаше така, сякаш ни приветства.

— Запознайте се с преподобния Оуен Пентикост — каза Господарят на играта. Но този път гласът му не прозвуча в слушалките на Бейлинджър. Разнесе се от скрити в стените говорители и ефектът от ехото му беше особено изнервяш.

— Копелето е имало усет към драматизма — рече Франк.

— Нямаш представа колко си прав — отговори Господарят на играта.

— Предполагам, че книгата, която държи в ръка, е Библията. — Аманда наведе глава, опитвайки се да разчете заглавието върху гърба на корицата. Понеже не успя, остави фенера на земята, поколеба се и протегна с нежелание пръст към книгата, за да я наклони и да открие заглавието й.

Бейлинджър хвана ръката й.