Дейвид Морел - Ловци на време

— Жителите на града са можели да вървят по него, да спрат в средата и да пробият дупка в леда. После може би са пуснали Гробницата — каквото и да е представлявала тя — през дупката.

— Трябва да е била голяма, ако е съдържала всички предмети, на които са държали. Дяволски голяма дупка е била нужна — обади се Рей.

— Може би Гробницата е била по-голяма, отколкото е нужно, за да мине през дупката — каза Вив, вървейки през града към тях. — Навярно ледът се е пропукал и всички хора са потънали в езерото.

— Но през пролетта спасителният отряд сигурно ги е търсил във водата, в случай че всички са се удавили — възрази Рей.

— И как биха могли да ги търсят под водата? — Вив дойде по-близо. — В средата езерото изглежда дълбоко. Едва ли отрядът е разполагал с водолази и куки с дълги дръжки.

— През пролетта телата са щели да изплуват на повърхността — настоя Рей. После внезапно млъкна. — Освен ако…

— Освен ако какво? — попита Аманда.

— Може би не е било инцидент. — На лицето му се изписа тревога. — Би могло да е масово самоубийство. Ако на телата са били вързани тежести, те не биха могли да изплуват след стопяването на леда. Никога нямало да бъдат намерени, освен ако не се пресуши езерото.

Сякаш вятърът внезапно стихна. Долината потъна в тишина.

— Езерото. — Рей погледна намръщено стрелката на GPS устройството, после натам, накъдето сочеше тя. — Ето мястото, което указват координатите.

— Точно така, езерото. — Аманда почувства как я обхваща вълнение. — Затова змиите са в него. За да ни попречат да търсим там. — Тя погледна към пилота. — Ти каза: „освен ако не се пресуши езерото“. Не виждам как би могло да се направи това.

— Възможно е, когато осъзнаеш, че то не е истинско езеро — отвърна вместо него Вив.

— Какво имаш предвид? — възкликна Рей.

— Когато това приключи, ще те накарам да си платиш за убийството на съпруга ми. Кълна се, че ще си разчистя сметките.

Младият мъж срещна погледа й.

— Можеш да опиташ.

— Обаче няма да умра тук, като те оставя да ме подлудиш. Точно сега единственото, което е от значение, е да победим.

— Разбира се. Ще го оставим за по-късно — отговори Рей. — Трябва да се измъкнем живи оттук. После може да опиташ да получиш реванш.

Аманда усети дремещото в тях насилие и се намеси:

— Вив, какво имаше предвид с израза, че не е езеро?

— Забелязахте ли формата му?

— Пълно е с вода. Това забелязах — рече саркастично Рей. — Правоъгълно е.

— Не, клинообразно е. Върхът е насочен към западните планини, откъдето идва потокът. На тъпия му край има скали, които се спускат полегато под водата. Формата му е симетрична. Прекалено симетрична. Не е езеро. Това е водохранилище.

На Рей му бе необходима минута да осмисли казаното.

— Исусе! — Той се затича.

Слънцето спече калта. Докато караше джипа по тесния черен път, Бейлинджър чуваше как пука кората й. От двете страни растяха пелинови храсти и бурени. Отпред полите на планината се издигаха постепенно към увенчаните си със сняг върхове. По пътя нямаше следи от скорошно преминаване. Франк не видя никакви сгради и затаи надежда.

Пътят се спускаше към поток. Високото шаси на джипа му позволи да премине през него, а четиритактовият двигател — да преодолее хлъзгавия склон от другата страна. Неравният терен му пречеше да се движи с повече от тридесет километра в час. „Времето тече“ — непрестанно си повтаряше той. Близо до подножието на планината стигна до поилка за добитък край вятърна мелница.

Пътят свършваше. Бейлинджър подмина мелницата и продължи да кара между храстите, като търсеше всяко възможно открито пространство. Скалите и дупките го караха да се движи на зигзаг. Теренът взе да се издига. Той заобиколи още камъни и пелинови храсти. Наклонът стана по-стръмен. Като изкачи хребета, се озова пред спускащия се стръмно склон от другата страна. Пое по хребета, минавайки край горичка от трепетлики. После стигна до друг склон — твърде каменист и стръмен, за да може да се спусне с джипа по него. Върна се назад до трепетликовата горичка и паркира така, че дърветата да скрият колата.

Преоблече се, като обу туристическите обувки и ловджийския костюм, който се сливаше с околната среда. Усещайки силата на слънчевите лъчи, намаза лицето си със защитен крем, сложи си очилата и шапката и пи вода от една от купените бутилки. След като мушна сгъваемия нож в джоба си, натъпка и пълнителите, като един от тях постави на „Мини-14“. Сложи компаса и пакетчето книжни кърпички в джоба на ризата си, закачи манерката на колана и натъпка в раницата останалата екипировка. Спомни си как опакова багажа си, когато заминаваше за Ирак, и забеляза сходството, защото всъщност щеше да навлезе във военна зона.