Дейвид Морел - Ловци на време

— Трябва да вземем шишето с вода от Дерик.

Пребледняла, Вив кимна утвърдително.

— Ти го направи. Аз не мога.

Аманда тръгна нагоре по улицата. Слънцето взе да напича и сега краката й шляпаха в размекнатия сняг. Приближавайки мястото, където лежеше трупът на Дерик, тя вече виждаше очертанията му в кишата.

— Спри! — каза Рей.

Младата жена си помисли, че той иска да стои настрана от него, но пет пари не даваше за желанията му. Нуждаеше се от водата, затова продължи да върви.

— Недей! — изкрещя Рей.

Аманда спря не заради него, а защото трупът на Дерик изглеждаше различно от последния път, когато го бе видяла. Той имаше странна форма. Топящият се сняг не можеше да го скрие. Ако стомахът й не беше празен, сигурно щеше да повърне.

Като чу стъпките на Вив зад гърба си, тя се обърна, мъчейки се да скрие гледката от нея.

— Върни се!

— Какво става?

— Не гледай!

Но Вив погледна и очите й се ококориха.

Трупът на Дерик — не само размазаното му лице, а и цялото тяло — беше неузнаваем. Червата му бяха разкъсани. Ръцете и краката му бяха оглозгани до кокал. Дланите му липсваха.

Кучетата! внезапно осъзна Аманда. Миналата нощ, когато ги бяха чули да се бият, тя си помисли, че са нападнали Рей. Сега разбра, че са си оспорвали трупа на Дерик.

— Хей, къде отива тя? — попита Рей.

Аманда се обърна. Вивиан се отдалечаваше от тях.

— Вив?

Тя се олюля. Погледът й бе прикован върху прохода през планината в края на долината.

Аманда се втурна след нея.

— Твърде много — прошепна Вив.

— Спри! — Аманда се изравни с нея.

— Достатъчно — промърмори спътницата й, гледайки към изхода на долината. — Вече не издържам тук.

— Спомни си какво се случи с Бетани — обади се гласът в слушалките на Аманда.

Как би могла да забрави? Тътенът на експлозията, разстилащата се червена мъгла и летящите парчета плът се бяха врязали в паметта й.

— Никой не може да напусне играта! — предупреди гласът.

Аманда обгърна с ръка раменете на Вив.

— Трябва да спреш.

— Вече не. — Вивиан стигна до края на града и закрачи упорито през потъналата в киша трева.

— Дръпни се от нея, Аманда! — рече Господарят на играта.

— Вив, обърни се. Връщаме се.

— Не мога.

— Последен избор — обади се предупредително гласът.

— Вив, послушай го. Върни се.

Две ръце сграбчиха жената и я задърпаха към града. Те принадлежаха на Рей, който я стискаше здраво и я буташе нагоре по улицата.

— Пусни ме!

— Накарай ме. — Той продължи да я дърпа по улицата. — Опитай се да ме удариш. Хайде. Напълно безполезно е. Не можеш да ме нараниш.

Вив рязко изви ръката си и я освободи, после се извъртя и го удари с юмрук по рамото.

— Само това ли можеш? — попита подигравателно Рей.

Тя замахна към брадата му.

Той избегна удара й, като се отдръпна назад.

Вив заблъска гърдите му. Рей продължи да навлиза навътре в града. Тя пак му нанесе удар с юмрук, уцелвайки устата, после носа му. Шурна кръв. При всеки удар той отстъпваше назад. Двамата стигнаха до средата на града и наближиха подслона, където Аманда и Вив бяха прекарали нощта. При следващото замахване на Вив Рей сграбчи ръката й. Когато тя посегна с другата си ръка, той улови и нея. Вив се загърчи в опит да се освободи. После силите взеха да я напускат и тя падна на колене. Тялото й се разтресе. Риданията й сякаш извираха от дъното на душата й.

— Съжалявам — каза Рей.

Аманда вдигна Вивиан на крака.

— Ела. Имаш нужда да си полегнеш. — Тя й помогна да стигне до подслона и да влезе в него. Снегът, който беше натъпкала в шишето, се бе стопил. — Вземи. Пийни си вода.

Когато спътницата й не отговори, Аманда наклони шишето към устата й. Водата се стичаше по брадичката на Вив, но за облекчение на младата жена, тя все пак погълна по-голямата част от течността.

„Трябва да напълним шишетата, преди снегът напълно да се е разтопил“ — помисли си Аманда. Тя взе по една бутилка във всяка ръка и ги подложи под дъските, от които се стичаха тънки струйки вода. Рей внезапно се озова до нея и се зае да прави същото.

Аманда бе разтревожена от промяната на поведението му. Дали изпитваше угризения? Дали се опитваше да изкупи вината си заради убийството на Дерик? Обаче някак си чувството за вина не отговаряше на природата на Рей. Единственото разумно обяснение за нея бе, че характерът му на водач го подтикваше да предизвиква всеки друг мъж, когото срещне, но когато единствените му спътници бяха жени, имаше нужда да ги накара да го харесват. „Ако съм права, мога да използвам това“ — каза си тя.