Дейвид Морел - Ловци на време

— Кой е казвал, че не могат да спечелят? Всяка по-висша игра се нуждае от подобаваща цел. За да оцелеят, единственото, което трябва да направят участниците, е да намерят Гробницата на земните желания.

Аманда вдигна глава от дъските, на които лежеше. През пролуките на вратата проникваше светлина. Двете с Вив се бяха сгушили една до друга в опит да се топлят взаимно. Изтощена, въпреки че беше поспала, тя се помъчи да повдигне натежалите си клепачи. Като се взря през пролуката от дясната страна на вратата, младата жена се намръщи. Отвън всичко беше бяло.

Аманда бутна вратата. Когато тя падна, блясъкът на ясното небе я накара да присвие очи.

Вив вдигна глава и примигна. Лицето й беше бледо и изпито от скръбта. Необходими й бяха няколко минути, докато проумее това, което виждаше.

— Валяло е сняг — каза смутено Аманда. — През юни.

Вивиан се поколеба, мъчейки се да се приспособи към обзелия я отново ужас от убийството на Дерик.

— В Роки Маунтинс — каза тя сковано — съм виждала да вали сняг през юли. Колко е часът? — Беше й трудно да фокусира поглед върху часовника си. — Въглеродният диоксид сигурно ни е упоил. Почти девет е.

Страхът надделя над скръбта й. Уплашени от мисълта колко време са загубили, Вив и Аманда побързаха да махнат връзките от вратата и да ги нанижат на обувките си.

Аманда вдигна празното шише, което бе оставила отвън. На гърлото му имаше гугла от сняг, а вътре се бе събрала малко вода.

— Напъхай снега в него — каза Вив. В гласа й се долови друга емоция — гняв, както и увереността, че знае как да оцелее в пустошта. — Засега той няма да ни навреди. Снежните бълхи още не са се появили.

Аманда усети как кожата й настръхна.

— Снежни бълхи?

— Те се излюпват през пролетта и изглеждат като мръсотия върху снега. Все още не виждам нито една.

Снегът беше дълбок само един инч. Аманда го разгледа внимателно, за да се увери, че няма черни петънца. После загреба малко в шепата си и го поднесе към устата си.

— Недей! — предупреди я Вив. — Топлината, която тялото използва, за да разтопи снега в устата, изсмуква енергията ти.

На Аманда й се стори странно, че жаждата й бе по-голяма от глада. Може би плодовият сок и крушите, които бе изяла предния ден, се бяха оказали по-полезни, отколкото бе очаквала. „Или храносмилателната ми система е спряла да функционира — помисли си тя. — Задействал се е някакъв предпазен механизъм“. Почувства се замаяна.

Двете вдишаха дълбоко студения утринен въздух… и нещо друго.

— Дим! — възкликна Вив.

Обърнаха се надясно. На около петдесет метра от тях Рей бе успял да запали огън насред улицата. Пламъците пращяха и се издигаше дим. Той гледаше към тях, като отваряше и затваряше капачето на запалката си.

— Виждам, че кучетата не са те докопали — каза ядосано Вив в микрофона на слушалките си.

Рей посочи към хоризонтална вдлъбнатина под купчина дъски. Отстрани изглеждаше като ковчег. Пред нея лежеше врата.

— Съжалявам, че те разочаровам.

Вив покри с ръка микрофона си, за да не може той да чуе какво ще каже. Със загрижено лице се обърна към Аманда:

— Не съм почувствала нужда да уринирам. Не поемаме достатъчно вода, за да функционират бъбреците ни. — Тя изпи половината от останалата й вода и подаде шишето на Аманда. Мотивът й беше съвсем ясен — не можеха да си отмъстят, ако не оцелееха. — Изпий я. Аз ше пробвам да се изпишкам.

— Вземи, ще имаш нужда от това. — Аманда измъкна от джоба на гащеризона си тоалетна хартия и откъсна половината.

Вив докосна хартията, сякаш беше нещо, което никога не е виждала и не може да си представи защо спътницата й би го споделила с нея. Двете се отправиха по скриптящия под краката им сняг в обратна на Рей посока, после се разделиха, като всяка намери някаква руина, зад която да приклекне.

Докато откопчаваше ципа си, Аманда каза в микрофона на слушалките си:

— Господарю на играта, вместо да ни наблюдаваш, по-добре ще е да гледаш някой порнофилм.

— Сексът никога не ме е интересувал — отговори гласът. — Не ви гледам.

— Добре.

— Дори и Рей не ви гледа.

Младата жена надзърна над един камък и видя, че Рей наистина се е извърнал настрана и гледа към мястото, където координатите на GPS устройството го бяха отвели предния ден. По профила му си личеше, че е намръщен.

Тя се напрегна и урината закапа — оранжева и миришеща силно на амоняк. „Това не е добре“ — помисли си Аманда. Като се избърса, скри хартията под няколко дъски и се върна при Вив.