Дейвид Морел - Ловци на време

С помощта на Рей напълни седем шишета и дори гумените ръкавици.

— Трябва да говоря с теб — каза Аманда. Докато Вив лежеше, гледайки към покрива на подслона, те заобиколиха трупа на Дерик и се отправиха към огъня. — Не зная как ще го направим, но… — Беше й трудно да го каже. — Длъжни сме да го погребем. Ако онези кучета се върнат…

— Намерих подходящо място за това. — Рей избърса кръвта от устата си и посочи района извън града, където бе ходил предишния ден.

— Какво има там?

— Използвай GPS приемника си и разбери. Може би не е правилното място. Провери дали не съм направил грешка.

— Знаеш за тези устройства повече от мен.

— Все пак провери.

Тя извади приемника от гащеризона си, включи го и намери координатите, които бяха написани върху шишетата с вода. Червената стрелка сочеше към района отвъд града.

— Струва ми се, че указва същото място като твоя — рече Аманда.

Двамата с Рей отидоха до съседна улица и минаха покрай още руини. Като наближиха района, младата жена видя предмети, които руините бяха скривали.

— Приличат на…

— Надгробни плочи — допълни Рей.

На петдесетина метра от града лежеше съборената дървена ограда на гробище. Бурени и пелинови храсти бяха избуяли между дървените кръстове — сиви и напукани, а някои — счупени.

Върху изгнилото дърво бяха издълбани имена и дати. Аманда тръгна от гроб на гроб, мъчейки се да разчете думите.

— Има повече жени и деца, отколкото мъже.

— Защото тогава много жени са умирали при раждане — поясни Рей. — А доста деца са умирали от болести, които сега лесно лекуваме.

Тя чу тропот и се обърна. В града Вив издърпваше дъски от руините и ги трупаше върху останките на Дерик.

— И тя се е сетила — каза Рей.

— Точно затова ни е избрало това копеле — уточни Аманда. — Вчера, когато намери това място, нещо те притесни. Какво беше?

— Тази редица кръстове.

Тя прочете надписа върху първия от тях.

— Питър Бетюн. Починал на 20 юни 1899 г. — Продължи нататък. — Маргарет Лоуган, 21 юни 1899 г. Едуард Бейкър, 30 юни 1899 г. Всички са починали през юни.

— Дженифър Море, 9 юли 1899 г. — добави Рей. — Арнолд Райън, 12 юли 1899 г. Има седемнадесет в тази

редица. Всички са умрели между юни и октомври 1899 година.

— Седемнадесет? Мили боже! — възкликна младата жена.

— След това земята трябва да е замръзнала. Може би е имало и повече умрели през онази година, но хората не са можели да изкопаят гробове в твърдата земя.

— В такова малко селище толкова много починали за твърде кратко време. Общността сигурно е изпаднала в шок.

— Наистина е било така — каза гласът в слушалките на Аманда.

Тя се напрегна.

— Рей позна — продължи Господарят на играта. — Имало е още починали преди края на годината. Осем души. В онези времена, когато хората умирали, след като земята замръзнела, те били поставяни в ковчези и складирани в нечий хамбар. През пролетта на 1900 година, когато дошъл спасителен отряд от град Котънвил, който се намирал на сто и петдесет километра оттук, открил ковчезите и труповете в тях. Обаче освен тях, нямало жив човек. През зимата, може би в навечерието на Нова година, жителите на Авалон изчезнали.

— Изчезнали? — повтори въпросително Рей.

— По-късно били организирани още няколко спасителни отряди, но и те не научили нищо. Жителите на градчето сякаш се изпарили от лицето на земята. Отрядите не открили и Гробницата на земните желания. Някои религиозни екстремисти твърдели, че в навечерието на новия век хората от Авалон са били отнесени в рая.

— Но това е налудничаво — възрази Аманда.

— Не и в контекста на обстоятелствата. Съсредоточете се върху множеството хора, започнали да измират през юни. Питър Бетюн бил убит от мълния, която го ударила, докато тичал от фургона към магазина си. Жителите на града били потресени. Ала след дългата суша дъждът бил такава благодат, че чувствата им се разколебали. Приели го почти като цената, която трябвало да бъде платена. Така им говорел преподобният Оуен Пентикост. Обаче след това дванадесетгодишната Маргарет Лоугън се удавила при наводнение. Играела си близо до придошла рекичка. Брегът се свлякъл. Тя била отнесена. След това Едуард Бейкър, жена му и двамата му сина умрели, когато домът им бил обхванат от пожар. Един фермер бил стъпкан от коня си. Друго дете се удавило — този път в езерото. Някаква жена била ухапана от гърмяща змия. По грешка едно семейство яло отровни гъби. Поредицата от нещастия сякаш нямала край. Сянката на смъртта легнала над долината.