Дейвид Морел - Ловци на време

Когато нарами раницата, изчисли, че тежи около осемнадесет килограма. „Носил съм и по-тежка“ — помисли си Франк. Дръпна затвора на „Мини-14“, за да я зареди, спусна предпазителя и метна карабината на рамо. „Какво още трябва да направя? — запита се. — Винаги има още нещо“.

„Блекбърито“. Извади го от джоба си и го включи на вибрация, за да не би звънът да издаде местоположението му. Пое нагоре по склона. Зарадва се, че ги нямаше треперенето, потните длани и учестеното дишане на посттравматичния стрес, от който бе страдал толкова дълго. След изчезването на Аманда бе очаквал, че неувереността отново ще вземе да го тормози. Вместо това, обхвана го такава решимост да я спаси, че нямаше място за противоречиви емоции.

Мина край още трепетлики, но независимо от сянката, която хвърляха, потта оросяваше челото му и залепваше ризата за тялото. Изкачи хребета и се озова до скалист ръб, който се издаваше напред като козирка. Като свали раницата и карабината, той се отпусна на козирката, правейки всичко възможно да се прикрие, и заразглежда долината, която лежеше отдолу. Сутрешната слънчева светлина се отразяваше от повърхността на езерото, хвърляйки искрящи отблясъци по вълничките му. Езерото беше по-широко в единия край и му напомняше на дълъг триъгълник.

Франк извади бинокъла от раницата. Използвайки шапката си като укритие, за да попречи на слънцето да се отрази от лещите, той го насочи към водата. Един скалист насип приличаше на бент. Бейлинджър разбра, че това е язовир, а не езеро. Някакво движение привлече вниманието му. Като насочи бинокъла натам, видя дребни фигури върху насипа и се запита дали Аманда е една от тях. Те правеха нещо. Внезапно осъзна, че вземаха камъни от насипа и ги хвърляха настрана. Това бе напълно безсмислено. Какво се опитваха да направят, да разрушат дигата? Защо?

Франк нахлупи шапката си и прибра бинокъла в раницата. Стигна лазешком между трепетликите, метна раницата на гърба си, а карабината — през рамо. Вляво от него хребетът се спускаше чак до тесния вход на долината. Очевидно това беше пътят, откъдето Господарят на играта го очакваше. Ала някак си не можеше да се убеди, че той би разчитал само на очевидното. Спомни си как в Ирак не бе приемал нищо за дадено. Във всяка улица можеше да има засада. Всеки предмет край пътя можеше да е бомба.

„Тук е същото — помисли си Бейлинджър. — Нищо не е каквото изглежда“.

Като се увери, че обувките му са здраво завързани, той заслиза по неравния склон към долината, оглеждайки внимателно дърветата и скалите за някакъв знак, че има капан.

Аманда хвърли настрана още един камък. Беше голям колкото футболна топка. Без да обръща внимание на раните по ръцете си, сграбчи следващия. Струваше й се, че прави това от цяла вечност. С Вив и Рей бяха на четири-пет метра под върха на преливника. Бурята от миналата нощ беше препълнила язовира. Водата преливаше над ръба, стичаше се по скалите и хвърляше студени пръски по лицето й. За да видят какво има в язовира, трябваше да прекъснат дигата и да източат водата.

— Внимавай! — изкрещя Вив, надвиквайки грохота на водата. — Не забравяй да гледаш за змиите!

Аманда нямаше нужда да й го напомнят. Вече на два пъти бе видяла водни мокасини да профучават край нея. Силната вода ги прехвърляше над ръба и ги отнасяше надолу по склона.

— Този камък е много тежък! — извика Рей. — Помогни ми да го издърпам!

Младата жена отиде, препъвайки се, до него и хвана камъка. Окървавените й длани се плъзгаха, но тя стисна с всички сили и дръпна. Камъкът се измъкна, запращайки нея и Рей на земята, и се затъркаля, трополейки, към основата на преливника. Аманда падна върху дясната си ръка.

— Добре ли си? — попита Рей.

Без да обръща внимание на болката, тя посегна за друг камък.

— Най-сетне видях пръст — съобщи им Вив. — Имаше четири пласта камъни, докато стигна до нея.

Аманда разгледа изучаващо насипа.

— Има още много работа. — Наведе се, дръпна един камък и го хвърли настрана. Дишането й бе учестено. — Така става твърде бавно. Трябва да работим във водата. Ако стигнем там до пръстта, течението ще я отмие и ще подкопае останалите камъни.

— Ами змиите? — напомни Вив.

— Нямаме друг избор.

Водните пръски отмиха песъчинките от лицето на Аманда, щом потопи ръце във водата и задърпа един камък. Силата на течението й помогна да го измъкне. Тя се нахвърли върху друг камък и той също бе отнесен от течението. Младата жена посегна отново и рязко отдръпна ръце. Нещо, което изглеждаше като парче от въже, профуча край нея.