Дейвид Морел - Ловци на време

Вив лежеше по гръб, а лицето й бе над водата. Аманда посегна към нея. Рей дръпна ръката й настрана.

— Пусни ме! Трябва да й помогнем.

— Не можем. Тя е мъртва.

— Как ли пък не! Виждам гърдите й да се повдигат и спускат. Махни си проклетите ръце… — Думите замряха в гърлото й.

От гащеризона на Вив се показа змия и черното й тяло се плъзна през рамото й. Опашката на друга се подаваше от левия крачол. Змията караше кракът да изглежда, че мърда. Трета змия бе стигнала до средата на десния ръкав.

— Силната вода е отнесла обувките й — обади се Рей. — Тя е напъхала и змиите в дрехите й.

Навсякъде се гърчеха змии, които сега се виждаха, защото водата бе дълбока само пет сантиметра.

— Трябва да се махаме оттук — добави той, дърпайки я настрана.

— Но… Вив… може би още можем да й помогнем.

— Не можем. Виж очите й.

Независимо от ярката слънчева светлина, те не примигваха.

— Да вървим. Тези змии са ужасно сърдити — каза Рей.

Една изсъска срещу тях.

Той я дръпна отново и този път Аманда тръгна с него. Вцепенена от мъка, тя продължи да поглежда назад, докато камъкът не скри тялото на Вивиан.

Стигнаха до суха земя. Змиите останаха в залятата с вода площ. Младата жена си помисли за изцъклените очи на спътницата си и потръпна.

— Спомняш ли си какво ни каза Вив, когато видя как кучетата са осакатили трупа на Дерик? — попита тя.

— Каза, че вече не може да понася това.

— Точно така. — Съкрушена, Аманда се отпусна на земята. — И аз вече не мога да понасям това.

Бейлинджър си проправяше път надолу по склона. Обувките му се подхлъзнаха на мокрите окапали листа, но той се хвана за ствола на едно дърво, запази равновесие и продължи да се спуска. На местата, където слънчевите лъчи не бяха достигнали, видя участъци, покрити със сняг, и си даде сметка, че бурята от предишната нощ не е била придружена само от дъжд.

От дясната му страна се издигаха склоновете на планината. От лявата теренът се снишаваше, стигайки на едно ниво с входа на долината. Познавайки склонността на Господаря на играта към устройствата за наблюдение, Франк подозираше, че там има поставени детектори срещу проникване. Но четирите елена, които се отдалечиха с големи скокове между дърветата, го накараха да осъзнае, че детекторите щяха да бъдат непрактични. Животните непрекъснато щяха да включват алармите, които се задействаха от сензори за натиск и инфрачервени лъчи. При дадените обстоятелства видеокамерите бяха по-надеждни, а засега близкото укритие на трепетликите едва ли би привлякло Господаря на играта да поставя устройства в тази зона. Обхватът им щеше да е ограничен. По-добре би било да се насочат към откритите площи, където малко камери можеха да покрият голям терен.

Бейлинджър продължи да слиза отдясно, целейки да се отдалечи повече от входа на долината. Стигна подножието на склона. Все още обграден от дърветата, той извади компаса си и картата на местността. Планината, която се виждаше между дървесните върхари, му служеше за отправна точка, по която да ориентира картата. Изчисли, че след около километър и половина ще се озове успоредно на язовира.

Насили се да пие малко вода, изяде парче от един енергиен десерт и продължи да върви през гората, следвайки края на долината. Оглеждаше всичко пред себе си, като си напомняше, че трябва да мисли, сякаш е в Ирак, и да внимава за какъвто и да е знак за засада или бомба. Реши, че заровените в земята експлозиви, свързани с препъващи жици или пластини за настъпване, не бяха практични за това място. Животните непрекъснато щяха да ги задействат. По-вероятно бе експлозивите да се контролират чрез радиостанция, като се задействат при визуално потвърждение на целта. Също като крайпътните бомби в Ирак. Въпреки че все така бе убеден, че камерите ще бъдат насочени към откритите пространства, а не в гората, където видимостта бе ограничена, Франк предпазливо избягваше по-широките пролуки между дърветата — например ловджийски пътеки или сечища.

Тътен го накара да спре. Беше като далечна гръмотевица. Тътенът се чуваше известно време, после замря. „Експлозия?“ — запита се той. Не, бе траял твърде дълго. Може би хората на насипа бяха успели да пробият дигата. Макар че не можеше да си представи защо полагаха толкова усилия да го направят, продължи да се надява, че Аманда е сред тях. Тревогата за нея го подтикваше да бърза, но се овладя, знаейки, че няма да й бъде от никаква полза, ако си позволеше небрежност.