Дейвид Морел - Ловци на време

„Добре, ето още една картина, която няма да просъществува дълго“ — помисли си Бейлинджър. Вдигна пушката, прицели се, обра спусъка и пръсна камерата на парчета. Блекбърито завибрира в джоба му, но той не му обърна внимание.

Продължи да върви, оглеждайки пространството около себе си. Ширналото се небе му напомняше за Ирак. „Аманда — помисли си той. — Аманда — повтори. — Аманда!“ — извика наум и тази мантра го изпълни със сила.

Забеляза още една камера, скрита сред скалите. Пръсна и нея.

Блекбърито пак завибрира в джоба му. Той обаче имаше да мисли за нещо по-важно — един овраг препречваше пътя му. Беше широк и дълбок. Дъното му бе пълно с вода от вчерашния дъжд. Изглеждаше като естествено корито на поток, но единственото, което занимаваше ума на Бейлинджър, бе, че трябва да мине през него, а както всичко друго, можеше да се окаже капан.

Аманда седеше на земята и гледаше към големия камък, зад който лежеше мъртвата Вив.

— Да вървим — подкани я Рей.

— Казах го сериозно. Вече не мога да понасям това.

— Никой не напуска играта — предупреди я гласът в слушалките.

— Кой е казал нещо за напускане? — Умореният й глас прозвуча приглушено. — Просто няма да играя повече.

— Нямаме време за това — каза Рей. — Трябва да видим какво има в язовира.

Младата жена погледна в тази посока — към дупката в дигата и празнотата зад нея.

— Не ме интересува.

— Не мога да чакам. — Рей се отправи към язовира.

— Бездействието е форма на играене — обади се Господарят на играта. — То е избор да не победиш. Какво би казал Франк?

„Франк?“ Аманда вдигна очи. Името бе като искра за нервната й система.

— Не го въвличай в това! По дяволите, какво си направил с него? Какъв побъркан начин си измислил да го убиеш?

— Да не го въвличам в това? Не искам. Всъщност не мога.

— Какво искаш да кажеш?

— Франк идва да играе.

В думите му нямаше смисъл. „Франк идва да играе?“

Прозвучалият изстрел я стресна. Ехото в долината го повтори неколкократно, но доколкото можеше да прецени, гърмежът бе дошъл отвъд наводнената площ, откъм планините на север. Последва втори изстрел. Да, идваше от север.

„Идва да играе?“

Младата жена се изправи с мъка. Чу трети изстрел. „Франк? Ти ли си? Идваш да играеш? За какво са тези изстрели?“ Зачака, като напрягаше слуха си, но четвърти гърмеж не последва.

„Франк?“

Погледна към Рей. Застанал близо до скъсаната дига, той също се бе обърнал и гледаше над слабата струя вода към северните планини. Когато настъпи тишина, лицето му се изопна. Под ярката слънчева светлина Рей поднови изкачването си по склона към празния язовир.

Аманда тръгна след него. Краката я боляха от приклякването при дърпането на камъните от дигата, но въпреки това бързаше, защото ако Господарят на играта не лъжеше, трябваше да направи всичко възможно да помогне на Франк.

Стигна до склона и пое нагоре на зигзаг, за да запази силите си, както я бе научила Вив. Шокът от нейната смърт се стовари върху младата жена с още по-голяма сила. „Продължавай да вървиш! — каза си. — Постигни това, което искаше тя. Отмъсти за нея“.

Наближавайки върха, стигна до шишетата с вода, които тя, Рей и Вив бяха напълнили с топящ се сняг. От неистовото си усърдие да пробият дигата бяха ожаднели толкова много, че изпиха почти всичката вода. В едното шише бяха останали няколко глътки. Аманда изсипа в устата си водата, която бе неприятно топла от слънцето, и продължи нагоре.

Завари Рей да разглежда тинестото дъно на язовира. Независимо от силата на изтичащата вода, някои предмети бяха останали забити в калта. Гнили дънери, останки от талига. Скелет на крава. Нещо, което някога е било гребна лодка.

Язовирът беше дълъг стотина метра, широк около десет в най-тясната си част и четиридесет при дигата, където бе застанала тя. В локвите се мяташе риба. Няколко змии следваха тънката ивица вода, която течеше през калта.

— Не виждам никакви човешки кости — заяви Рей.

— Може да са под тинята.

— Обаче този кравешки скелет не е. Няма нищо, което да доказва, че точно тук са изчезнали жителите на града. Не виждам и нищо, което да прилича на сандък, ако търсим такъв.

— Изглежда ми дълбоко около дванадесет метра. Площта е много голяма. Това, което търсим, може да е навсякъде.

Аманда погледна над калния язовир към северните планини, като отново се запита за какво бяха онези изстрели. „Франк, наистина ли идваш?“ — запита наум, като отчаяно се надяваше да е така. После си даде сметка колко е лошо от нейна страна да гледа в тази посока. Не искаше Господарят на играта да мисли за Бейлинджър. Искаше той да се съсредоточи върху това как двамата с Рей играят.