Дейвид Морел - Ловци на време

— Грешиш. — Аманда се надяваше, че следващото й изявление, комбинирано с кризисното й положение в тинята, ще отклонят вниманието на Господаря на играта от Франк. — Знам как да стигнем дотам.

Бейлинджър гледаше оврага, на чието дъно се плискаше вода. Беше дълбок четири метра и половина и около три метра широк — твърде голямо разстояние, за да го прескочи.

Огледа се надясно и наляво и забеляза, че оврагът се простира от единия до другия край на долината. Реши, че ще му отнеме твърде много време да се опитва да намери обиколен път.

„Може би е точно това, което изглежда“ — пробва да се убеди сам.

Ала не можеше да поеме този риск. Трябваше да допусне, че е капан. Дали експлозивите бяха скрити в него? Ако беше така, те не можеха да се активират чрез натиск. Пиещите вода от потока животни щяха да ги задействат. Единствената алтернатива за Господаря на играта бе да ги взриви по електронен път, когато камерите му разкриеха, че Франк е влязъл в оврага.

„Още една основателна причина за унищожаването на камерите“ — каза си той.

„Няма време“ — помисли си. Принуден да вземе решение, Бейлинджър заключи, че поставянето на мини по цялото протежение на оврага би изисквало огромно количество експлозив, което не можеше лесно да се придобие. Съществуваше твърде голям риск силите на реда да забележат товарите. Би ли поел Господарят на играта този риск?

„Но ако няма експлозиви, какво има тогава в оврага? — запита се Франк. — Какво друго е също така смъртоносно и лесно за скриване?“

Думите „взривяване по електронен път“ събудиха нещо смътно в съзнанието му. Когато подозрението се оформи, той погледна към гората, която бе на около осемстотин метра зад него. Запита се дали е възможно да издърпа някое паднало дърво до оврага и да го използва като мост, но реши, че дори и да успее да го направи, това ще го изтощи, а пък и ще трае твърде дълго. Полунощ шеметно наближаваше.

Забеляза камъни по земята, взе един и го хвърли в оврага. Продължи да мята камъни, като правеше по този начин мост през водата. Трябваше да работи бързо, защото камъните образуваха нещо като дига и с покачването на нивото водата се разливаше върху тях. Не биваше обувките му да се допират до водата, защото все по-силно вярваше, че под нея минава електрически кабел. Сигурно през повечето време Господарят на играта го държеше изключен, за да не убива животните, идващи на водопой. Но щом камерите му покажеха, че Франк е в долината, щеше да пусне електричеството.

Бейлинджър заработи още по-бързо, като хвърляше повече камъни, но водата продължаваше да се покачва, заливайки бариерата. Нищо нямаше да постигне.

„Аманда“ — помисли си Франк.

Видя един доста голям камък и го забута към оврага. Непривикнал към надморската височина, той се запъхтя от усилието. „Побързай!“ Още един последен тласък и камъкът се изтърколи в оврага, където цопна в плитката вода под дигата, която Франк несъзнателно бе изградил.

Водата се плисна върху камъка. Ако бе прав за електрическия кабел, Бейлинджър не можеше да стъпи върху мократа му повърхност. Трябваше да почака, докато изсъхне. Забелязвайки, че силното слънце е изсушило брега след снощния дъжд, заслиза по склона, като внимаваше да не загуби равновесие и да не падне във водата. Върхът на камъка започна да изсъхва. Водата миришеше измамливо приятно.

За да запълни досадните минути на чакането, разгледа изучаващо бреговете на оврага и настръхна, когато забеляза кутия, прикрепена към единия от тях. Намираща се на около петнадесет метра от него, тя бе внимателно прикрита, така че да не се забелязва отгоре. В кутията имаше видеокамера. Без съмнение имаше и други, разположени на равни разстояния по протежение на оврага.

Франк натика отново книжните тампони в ушите си. Вдигна пушката си, прицели се и когато червената точка попадна върху целта, пръсна камерата на парчета. В джоба на панталона му блекбърито завибрира. Той не си направи труда да отговори.

Сега камъкът бе достатъчно сух. Метна пушката на рамото си, направи голяма крачка и стъпи с десния си крак върху камъка. Ахна, когато усети удара. Дори и без вода, която да го провежда, електричеството си оставаше достатъчно силно, за да преминава през камъка. Не толкова, че да го убие, но болката бе така силна, че едва не загуби равновесие и не падна във водата, където сигурно щеше да умре. Отдели левия си крак от склона, протегна го над водата и скочи от другата страна. Когато се оттласна от камъка, той се олюля под крака му, като едва не го събори във водата, но Франк протегна ръцете си напред, тежестта на раницата му даде известна инерция — и се приземи на брега, като едва не се изтърколи в оврага. Със свито сърце, заби пръсти в земята и се спря.