Дейвид Морел - Ловци на време

Аманда продължи да снове между брега и склона, опитвайки се да не обръща внимание на гласа.

— Освен това, както сами разбрахте, субективното игрово време може да е различно от това, което показва часовникът. Мой приятел, който умираше от рак, научи, че интензивната бързина на множеството решения, които изискват редица игри, запълва всеки миг и сякаш забавя хода на времето. За някои играчи четиридесетте часа, които средно отнема една игра, може да са равни на цял един живот.

Прозвуча изстрел отвъд празния язовир. Аманда инстинктивно погледна към планините на север.

— Можеш да се обзаложиш, че Франк има усещането, че това трае цял живот — подхвърли Господарят на играта.

— Не му вярвай. Той просто те манипулира — каза Рей. — Изстрелите са произведени навярно от ловци. Ако имаме късмет, може да ни намерят.

„Но какво биха могли да направят, за да ни помогнат? — запита се тя. — Ние сме ходещи бомби. В такъв случай какво би могъл да направи и Франк?“

— Аз никога не лъжа — заяви Господарят на играта. — Щом ви казвам, че тези изстрели показват, че Франк идва, значи можете да ми вярвате.

— Никога не лъжеш? Трудно ми е да повярвам. — Рей вдигна поглед към небето. — Обаче е абсолютно сигурно, че никога не казваш цялата истина.

„Не мисли така — рече си Аманда. — Франк идва. Сигурно е той. Просто продължавай да се опитваш да разсееш Господаря на играта“.

Тя сложи последната дъска в калта и забърза да донесе още.

Бейлинджър стигна до самотен бор — единственото високо нещо наоколо — и откри, както и бе предполагал, видеокамера на ствола му. Насочи пушката, прикова червената точка върху нея и пръсна камерата на парчета.

„Край“.

Сложи нов пълнител на карабината и зареди празния. През цялото време поглеждаше надясно, откъдето двете кучета го наблюдаваха, застанали на тридесетина метра от него. Продължи пътя си. Те го последваха. Спря. Те — също.

Болката в коляното го накара да погледне надолу. Крачолът на камуфлажния му панталон беше напоен с кръв. Зъбите на кучето бяха разкъсали плата и раздрали кожата. Притесни се за слюнката, която бе видял по муцуната на псето.

Запита се какъв ли е крайният срок след ухапване за биене на ваксината против бяс.

Сложи раницата си на земята и подпря пушката си на нея, като провери дали цевта не е пълна с боклуци. Докато слънцето напичаше все по-силно, извади походната аптечка и лейкопласта. Погледна към кучетата. Вниманието им бе приковано върху него.

„Застреляй ги!“ — каза си.

Но въпреки че раницата му бе натъпкана с амуниции, трябваше да ги използва пестеливо. Помисли си, че ще е по-добре да разрушава камерите или да убие Господаря на играта, отколкото да застреля двете кучета, което в крайна сметка можеше да не се наложи. По-късно може би щеше да е готов да даде всичко, за да има на разположение тези два патрона.

„Да видим колко са умни“.

Вдигна пушката и я насочи към по-едрото куче — онова, което приличаше на немска овчарка отпусна пушката.

Отви капачката на едно шише с вода, сръбна от неприятната топла течност и сипа малко върху коляното си, за да отмие кръвта и мръсотията. Дупките от зъбите на кучето бяха зачервени, вероятно вече инфектирани. Отвори походната аптечка, извади един личен превързочен пакет и скъса опаковката. Стерилната превръзка миришеше на спирт. Натърка с нея раните и потръпна от болка. Отвори пакетче с антибиотичен крем, намаза раната и я покри с марля. Накрая отряза с ножа си няколко парчета лейкопласт и залепи марлята със стегната превръзка, която се надяваше, че ще спре кръвотечението. Лейкопласт. Спомни си как го наричаха някои от операторите по сигурността, с които бе работил в Ирак. „Приятел на боеца“.

Разгледа внимателно ливадата за още камери.

Когато блекбърито завибрира отново, извади книжните тампони от ушите си и натисна зеления бутон.

— Спри да разрушаваш камерите — каза гласът.

— Мислех, че идеята ти е да бъда изобретателен.

— Като изключим вандализма, правиш всичко по начина, по който бих го направил и аз.

— Тогава защо не дойдеш тук и сам не играеш проклетата си игра?

Никакъв отговор.

— Хайде! — извика Бейлинджър в микрофона на мобилния телефон. — Бъди герой!

— Но някой трябва да е Господарят на играта.

— Защо?

Гласът пак не отговори.

— Мисли за нея по различен начин — каза Франк. — Говорехме за пропуск в играта — фактът, че не можа да ме проследиш. Какво ще кажеш и за пропуска във Вселената?