Дейвид Морел - Ловци на време

— Може би под тях има нещо — предположи Рей.

— Само че не знам как да достигна под тях, за да разбера това.

Спътникът й погледна часовника си.

— Два и двадесет. Остават ни по-малко от десет часа. Загубихме много време. — Той погледна намръщено зад нея. — Виж на ръба пред теб. Калта вече изсъхва. Не ти ли си струва, че има нещо, гравирано на метала под нея?

Тя погледна към мястото, което сочеше. Избърса засъхналата кал.

— Има числа. — Въпреки че се опита да го каже с ликуващ тон, гласът й проскърца като калната коричка, която махаше от ръбестия предмет. — Две групи. Пред едната има буквите ГШ, а пред другата — ГД.

— Това са географски координати — извика Рей.

Аманда избърса калта от лявата и от дясната страна на ръба.

— И тук пише същото. Обзалагам се, че числата фигурират и на противоположната страна, за да е сигурно, че ще ги видим, откъдето и да се приближим.

— Кажи ми ги. — Рей ги въведе в своя GPS приемник. Погледна стрелката. — Сочи на запад, но не знам точно къде. Пречи ми склонът на язовира.

— Хайде да открием това! — Тя се заклатушка нагоре по дървения пасаж.

По-ранните подозрения на Бейлинджър се оказаха верни — тътенът, който чу, бе предизвикан от скъсването на дигата. Когато стигна до калния язовир и погледна надолу към опустошеното място, се зачуди защо тинята сякаш се движи, докато накрая осъзна, че това са змии. Смаян, той насочи поглед към най-ниската част и с изумление съзря две фигури. Те се движеха по импровизиран пасаж, който водеше до правоъгълен метален предмет, затънал в калта.

Едната фигура беше на дългурест брадясал мъж, облечен в мръсен зелен гащеризон. Другата беше по-ниска, в син гащеризон и шапка, омазани с кал. Тази фигура бе с гръб към него, но обхванат от вълнение, той веднага я позна.

Преливащ от радост, отвори уста да извика: „Аманда!“, но силната емоция сякаш го стисна за гърлото. Фактът, че я вижда, направо го зашемети.

На отсрещния склон мъжът забеляза Бейлинджър и каза нещо на спътницата си. Тя се извърна. Лицето й бе кално като гащеризона, но нямаше грешка, че е тя. Сърцето на Франк заби до пръсване.

Аманда остана за миг неподвижна, като че ли не смееше да повярва, че човекът пред очите й е истински. После рязко се изправи и усмивката й блесна ослепително на фона на мръсните й бузи.

Бейлинджър успя да овладее гласа си и зададе най-важния въпрос:

— Ранена ли си?

— Имам множество малки рани, но все още се движа. — Тя посочи към него. — А крака ти?

— Ухапа ме куче.

— Какво?

— Спрях кръвотечението. Ами твоите ръце?

— Охлузена кожа. Няколко счупени нокътя. Както и да е, ръцете ми никога не са били най-хубавото в мен.

Франк почувства още по-голям прилив на любов.

Непознатият мъж извика:

— Имате ли някаква храна?

— Да. Имам и вода.

— Слава богу! — Мъжът се заизкачва по дъсчения пасаж.

Аманда го последва. Докато вървеше по дъските, тя непрекъснато поглеждаше през рамо, решена, доколкото е възможно, да не изпуска Бейлинджър от очи.

От своя страна, той бе приковал поглед върху нея през цялото време, докато тя вървеше бързо към плиткия край на язовира.

— Мислех, че си мъртъв! — извика младата жена, като се движеше успоредно с него.

— И аз мислех така за теб — отвърна й Франк.

— Какво ти се случи?

— Сега няма време! — извика й той. — Ще ти разкажа, когато имам възможност.

Като се приближиха, Бейлинджър видя, че Аманда и спътникът й носят на главите си слушалки с микрофони. Те стигнаха до тясната страна на язовира, където стар мост се простираше над рекичката, която захранваше водоема. На отсрещния край, Аманда се спусна към него.

— Спри! — извика Франк. Инстинктът му подсказваше, че има опасност. — Стой настрана от моста! Може да е капан.

Младата жена и спътникът й спряха колебливо.

— Дайте ни храна! — изкрещя мъжът. — Умираме от глад.

Бейлинджър свали раницата си, извади два енергийни десерта и им ги хвърли през моста. Беше шокиран от отчаянието, с което Аманда и мъжът се втурнаха към тях. Те разкъсаха опаковката и лакомо ги загризаха. Напомниха му за двете кучета, които го бяха нападнали, и как енергийните десерти ги докараха до лудост. Той хвърли и две шишета с вода в тревата от другата страна на рекичката.

Аманда и спътникът й се спуснаха към тях и побързаха да отвият капачките.

— Бавно! — извика Франк.

— Знаем. — Очите на мъжа го стрелнаха предупредително, показвайки, че мрази да му казват какво да прави.