Дейвид Морел - Ловци на време

— Играта и Вселената. И двете са едни и същи. За какъв пропуск говориш?

— Бог се е почувствал самотен, затова създал други, и то прекрасни същества — ангелите. Така е започнало злото, защото някои от тези ангели го предали. После Бог отново се почувствал самотен, но си мислел, че си е извадил поука, затова сътворил по-нисши същества — хората, които били толкова незначителни, че едва ли можели да имат високомерието да го предадат. Въпреки това те го направили. Това ли ти е проблемът?

— Че хората са ме предали?

— Че си самотен. Искаш някой да си играе с теб?

В далечината изписка ястреб, а отговор не последва.

— За нас ще е удоволствие да играем с теб — продължи Бейлинджър, — докато не ни убиеш.

— Понякога… — каза гласът.

— Да?

_ Ти ме объркваш.

Франк изпита прилив на надежда.

— Как бих могъл да дойда и да играя с теб? Ти не си

реален.

Линията прекъсна.

— Куршумите на „Мини-14“ са реални — прошепна Бейлинджър. Мушна мобилния телефон в джоба си, огледа се за още камери, които да пръсне, и продължи напред.

С окървавени ръце, Аманда повдигна вратата от едната страна, Рей направи същото от другата и й помогна да я пренесат от укритието, което двете с Вив си бяха направили предишната нощ. Тя си спомни как жената бе споделила с нея водата си, казвайки, че трябва да работят заедно, ако искат да оцелеят.

А сега Вивиан беше мъртва.

Шокът от смъртта й бе все така вцепеняващ и остана спотаен в нея, докато носеше вратата с Рей. Коленете й трепереха, обувките й се струваха неимоверно тежки. Гладът я правеше мудна, но тя нямаше да се поддаде на слабостта. Неотдавна бе чула още един изстрел, от по-близко разстояние, и ако Франк идваше, както бе обещал Господарят на играта, не искаше той да завари един мекушав човек. Щеше да направи всичко възможно да му помогне. Щеше да работи, докато падне от изнемога.

Това почти се случи. Кракът й се спъна в камък. Младата жена едва не се строполи заедно с вратата, но запази равновесие и продължи напред, докато стигна до пасажа, който бяха построили с Рей върху калта.

— Това трябва да свърши работа — каза той.

Рей се заспуска заднишком по склона, държейки своя край на вратата. Аманда го последва, като правеше малки крачки, които й помагаха да се задържи изправена по полегатите клатещи се дъски.

Когато стигнаха до опасното дъно, спуснаха вратата на една страна върху пасажа, за да има място Рей да мине край нея и да стигне до Аманда. Дъските под тях се залюляха върху меката кал. От околната смрад направо им се повдигаше. Двамата вдигнаха вратата, отнесоха я до края на дъсчения пасаж и я бутнаха да падне в тинята. Разхвърчаха се кални пръски. На шест метра от тях изсъска змия.

Вратата се приземи до тайнствения предмет, от който се виждаше само един ръб.

Дъските под тях се разклатиха. Аманда и Рей разпериха ръце, за да запазят равновесие.

— Тежим твърде много — каза младата жена и присви колене, опитвайки се да снижи центъра на тежестта си. — Не може и двамата да стоим на едно и също място. — Тя стъпи върху вратата, която поддаде леко, но се задържа на повърхността. — Аз съм по-лека. Логично е аз да го направя.

Рей се върна малко назад.

Постепенно клатенето под краката им спря.

Аманда се обърна към ръба на предмета, лежащ в тинята. Беше дълъг един и двадесет и широк деветдесет сантиметра, пълен с кал.

— Все още нямам представа какво е това нещо. — Тя коленичи и погледна предпазливо в него, за да се увери, че вътре няма змия. — Какво трябва да направя? Да изгреба калта и да видя дали не е заровено нещо?

Измъкна едната гумена ръкавица. Сложи я на дясната си ръка, поколеба се, после бръкна в тинята. Не напипа нищо и бръкна по-надълбоко. Калта стигна почти до лакътя й, заплашвайки да премине ръба на ръкавицата.

— Намери ли нещо? — попита Рей.

— Единствено лигава тиня. — Уплашена, че може да падне, Аманда припълзя напред. — Чакай малко. — Пръстите й напипаха нещо твърдо. Кръгло, с остри ръбове. Тя го стисна в шепата си.

— Внимавай — каза спътникът й. — Доколкото знаем, вътре сигурно има капан. Нещо остро.

— Не, прилича на…

Младата жена дръпна ръката си, за да извади предмета. Лепкавата кал едва не смъкна ръкавицата й.

— Камък — каза Аманда, разглеждайки предмета в шепата си. — Просто камък. — Обаче знаеше, че на пръв поглед незначителните неща често се оказваха важни в играта, така че го хвърли на брега. — Напипах още много камъни там.