Дейвид Морел - Ловци на време

Рей извади GPS приемника си и извика координатите, които бяха открили в гробището. Червената стрелка сочеше посред язовира.

— Трябва да го разделим на триъгълни участъци. Тръгни край брега. Виж къде сочи стрелката на твоето устройство.

Аманда извървя тридесет крачки и спря, като погледна приемника си. Стрелката сочеше отвъд рогата на кравешкия скелет към нещо, което се подаваше няколко сантиметра над калта.

— Какво е? — попита Рей.

— Не съм сигурна. Прилича на метал — отговори тя.

— Ръбът на нещо.

Предметът, какъвто и да беше той, изглеждаше около метър и двадесет на деветдесет сантиметра.

— Земна суета — каза Рей. — Предполага се, че това съдържа Гробницата. Обаче това тук не ми изглежда да може да побере много.

— Напомня ми на нещо, но не мога да се сетя къде съм го виждала.

Измъчвана от спомените си, Аманда стъпи на склона на язовира. Почвата бе мокра, но стабилна. След като направи половин дузина крачки, тя стана тинеста, но основата й беше здрава. Още шест крачки и калта покри носовете на обувките й.

— Не знам колко далече мога да отида.

Предметът бе на около девет метра пред нея. Изчака, докато една змия се отдалечи на безопасно разстояние, и направи още крачка надолу по склона. Десният й крак затъна в калта.

Понечи да продължи. Задъхана, видя как обувката й потъна напълно и тинята покри глезена. Кракът й хлътна още и тя залитна. Обхваната от паника, младата жена стъпи на левия си крак, за да запази равновесие, но калта беше като уста, засмукваща десния й крак, и тя замалко не падна по очи. Тинята вече стигаше до коляното й. Аманда се обърна и се приземи на левия си лакът. Разхвърчаха се кални пръски. Изсъска змия. Младата жена се опита да изпълзи настрана, но ръцете и лакътят й потънаха в калта и не можеше да ги измъкне. Единствено масата на тялото й държеше останалата част от него на повърхността, но беше хваната в капан.

Тя погледна безпомощно към Рей, който я наблюдаваше от брега на язовира. Издълженото му брадясало лице беше безчувствено и това я накара да осъзнае, че предишното му усилие да измъкне нея и Вив от срутващата се дига беше изчерпало героизма му за този ден.

Ъгълът, под който бе извит затъналият й крак, й причиняваше такава болка, че Аманда се притесни да не си изкълчи коляното или да не скъса сухожилие. Не й достигаше въздух. Облегна се на рамото си и го използва като опора, за да издърпа дясната си ръка. Като живо същество, калта оказа съпротива. Младата жена дръпна по-силно, усещайки прилива на адреналин, когато ръката й се измъкна. Пое си дълбоко въздух, давайки си сметка, че гледа към кравешкия скелет, и разбра защо животното не е успяло да избяга от водата. Черепът му сочеше към нея. Тя протегна дясната си ръка и напрегна рамото си. Пръстите й докоснаха единия рог. Изпъна още ръката си, потръпвайки от болката, която я прониза в китката и лакътя, и успя да хване рога. Нужно й беше нещо стабилно, за да се облегне на него и да се измъкне, обаче черепът се откъсна от скелета и тя политна назад със стон.

Обхваната от отчаяние, Аманда издърпа черепа към себе си. При вида на рогата му я осени идея. Обърна черепа наопаки и като се напрегна максимално, заби рогата в калта. Черепът се разтресе, когато те стигнаха до нещо твърдо. Младата жена опря дясната си ръка върху него и най-сетне, открила опорната точка, от която се нуждаеше, се напъна и изтегли лакътя си. Тинята издаде всмукващ звук, когато освободи лявата си ръка. Незабавно я сложи върху черепа и като се подпря здраво с двете ръце, с усилие седна, цялата оплескана с кал.

Натискът върху дясното й коляно намаля. Започна да изтребва с шепи тинята около затъналия си крак, като я хвърляше настрани. Голяма част от нея се връщаше обратно в дупката, която копаеше, но Аманда не се отказа. Още едно дръпване и кракът й бе свободен. Обаче тя знаеше, че ако опита да се изправи, отново ще затъне. Извъртя се, сграбчи забития в калта череп и се придърпа по корем през тинята. Измъкна черепа и го заби в гнилоча близо до брега на язовира. Изтегли тялото си по-нависоко, стигна до мократа земя и успя да се изправи.

Рей продължаваше да я гледа.

— Нямаше смисъл и двамата да паднем в капана — каза той.

— Разбира се.

— Ако смятах, че мога да ти помогна, щях да го направя. Но аз съм по-тежък. Щях да затъна по-дълбоко от теб.

— Така е.

— Искам да ме разбереш.

— Повярвай ми, разбирам те.

— Не че има някакво значение — додаде Рей. — Ние така или иначе сме мъртви. Няма начин да стигнем до онова нещо долу, каквото и да е то, и да научим за Гробницата.