Дейвид Морел - Ловци на време

Аманда наведе глава. Страхът, студът и умората бяха изцедили силите й. Не можеше да държи очите си отворени.

— Но когато икономиката се подобрила и социалните вълнения се уталожили, проектът бил изоставен.

Клюмайки, Аманда почти не забеляза, че единичните водни капки престанаха да се процеждат през покрива. Трополенето на дъжда отслабна.

— Накрая, през 1998 година, група историци запечатали документи, предназначени за планината Ръшмор, в малката част от Залата на записите, която била завършена половин век по-рано.

Шумът от дъжда замлъкна напълно.

— Още една времева капсула — прошепна Господарят на играта.

Летище „Хънт Фийлд“, Ландър, Уайоминг, десет минути след полунощ.

Когато лиърът се приземи, Бейлинджър погледна през прозореца към светлините на пистата, която блестеше от скорошния дъжд. Той изгаряше от нетърпение отново да премине към действие. Преди да напусне летище „Тетърбъро“, бе провел няколко телефонни разговора и сега очакваше обещаните резултати.

Самолетът забави ход и двигателите му спряха да бръмчат. След като отвориха вратата, Франк слезе, видя един осветен прозорец и закрачи през локвите към сградата.

Като влезе вътре, откри мустакат мъж с каубойска шапка да седи зад тезгяха и да гледа филм за Втората световна война на малък телевизор.

— Вие ли сте Франк Бейлинджър? — попита мъжът.

— Да, аз съм.

— Наетата от вас кола чака отвън. Човекът, който я докара от града, каза да ви напомня, че цената на услугата след работно време е по-висока.

— Такава беше уговорката ни.

— Подпишете тези документи. Покажете ми кредитната си карта и шофьорската си книжка.

Бейлинджър излезе през централния вход на сградата и намери тъмен, покрит с капчици вода джип „Чероки“. Както му бяха обещали, на предната пасажерска седалка го очакваха карти. Той ги разгледа внимателно на светлината на плафониерата.

— Може ли да ни закарате до града? — попита го единият от пилотите.

— На път ми е.

— Кой би си помислил, че такова малко летище ще е толкова оживено по това време на нощта! — рече другият пилот.

Франк почти не обърна внимание на забележката. Обаче някакво предчувствие го накара да попита:

— Какво имате предвид?

— Мъжът вътре ни каза, че пет минути преди нас е долетял един „Гълфстрийм“. Странно нещо, полетът също е бил от „Тетърбъро“.

— Какво? — Бейлинджър пусна картите на седалката и влезе обратно в сградата.

— Някой да е долетял с „Гълфстрийм“ от „Тетърбъро“? — обърна се той към мъжа с каубойската шапка.

— Да. Преди пет минути. Беше жена. Току-що замина с една кола.

— Как изглеждаше?

— Не обърнах внимание.

— Към четиридесетгодишна? С хваната на кок коса?

— Сега, като ме подсетихте, май изглеждаше точно така.

Бейлинджър остави пилотите пред мотел „Уинд Ривър“ на главната улица в Ландър и продължи пътя си. Гумите на джипа тихо съскаха по мокрия паваж, докато оглеждаше разпръснатите ниски сгради. Той спря на паркинга на един бар, провери картата за разположението на местните магазини и подкара към магазин за спортни стоки. Когато спря пред него, минаваше полунощ. Витрините бяха тъмни, беше затворено. Но поне знаеше къде е и можеше да намери мястото бързо на следващата сутрин. Отиде до едно крайпътно заведение, купи си чаша силно кафе в пластмасова чашка, върна се в джипа, засече километража и се насочи на север по магистрала 287. Мина край табела с надпис „Внимание, пресичащи лосове!“ От лявата му страна тъмните сенки на планините бяха увенчани със сняг. От време на време срещу него блясваха фарове. Повечето принадлежаха на камиони или на спортни автомобили, а едните — на полицейска кола.

„Осемдесет километра“ — бе казала професор Греъм. Когато километражът показа, че е изминал четиридесет, Франк взе да се оглежда за пътища, които да се отклоняват от магистралата към планините. Намали и разгледа първия от тях. Беше черен път, преграден с порта. Под светлината на фаровете се видя, че по калната земя няма следи от гуми. Следващият страничен път нямаше порта, но и там не откри следи. Така измина разстоянието до деветдесет и шестия километър. От останалите четири пътя само на два си личаха следи от автомобилни гуми. Той провери на картата. Нито един от тях не бе отбелязан на нея. Тя не беше топографска и Бейлинджър не можеше да каже дали някой от двата отиваше към планинската долина. Обаче пътят, който се отклоняваше от магистралата на деветдесет и третия километър, минаваше край осветена сграда, докато зад този на седемдесет и седмия се виждаха само тъмни планини.