Дейвид Морел - Ловци на време

— Добре, схванах мисълта ти. Току-що ми описа повечето новинарски емисии по кабелната телевизия.

— Дали мисля, че мога да лицензирам Ловци на време ? Не днес или утре. Не следващата или по-следващата година. Но ти гарантирам, че един ден ще го направя. Защото линията, разделяща реалността от виртуалната реалност, става все по-размита, а нещата — все по-крайни.

Чу се бръмченето на самолет, който излиташе.

— Какъв е този шум? — попита гласът.

— Това съм аз и идвам да те пипна.

Бейлинджър прекъсна връзката.

Рязкото ускорение на лиъра по пистата предизвика у Франк усещането, че се намира в спортна кола. Шумът на двата реактивни двигателя беше приглушен. Той погледна през илюминатора от дясната си страна и видя светлините на Ню Джърси Медоулендс. По средата светлините се отразяваха във водите на река Хъдсън. Отвъд нея на хоризонта се открояваха ярко осветените небостъргачи на Манхатън. При други обстоятелства гледката щеше да го очарова, но сега само болезнено му напомни колко далече беше Аманда. Когато самолетът се насочи на запад, той включи зарядното на блекбърито в специалния контакт и се облегна на седалката. Почувства се малък и самотен.

Макар че не беше гладен, насили се да изяде сандвича с пуешко месо, който си бе купил от терминала. „Яж винаги когато можеш — напомни си той. — И се опитай да си починеш“.

Светлината в кабината беше приглушена. Изпита чувството, че е на път от цяла вечност. Признавайки пред себе си колко е изтощен, Бейлинджър събу обувките си и спусна седалката си назад. Погледна часовника си: 9,14. Бяха му казали, че полетът до Ландър е почти пет часа. Това означаваше, че ще пристигне към два часа и четиринадесет минути нюйоркско време или в дванадесет и четиринадесет по уайомингско.

Мисълта за времето му напомни за текста на гърба на обложката на играта. Времето е истинският ловец. Ако играта бе започнала в десет часа сутринта, както бе казал Господарят на играта… „Името му е Джонатан Крийд! — напомни си Франк. — Използвай проклетото му име“. Обаче не можа да се въздържи да не го нарича Господаря на играта… Тогава бяха изминали повече от единадесет часа. Оставаха двадесет и девет. Краят на играта щеше да настъпи в два часа сутринта на по-следващия ден.

„Не“ — поправи се Бейлинджър, внезапно осъзнал чудовищната симетрия на истинския краен срок. Той го пресмяташе по нюйоркското време. Ала в Уайоминг — при часова разлика от два часа — краят на играта щеше да настъпи утре в полунощ.

Франк затвори очи, нуждаеше се от сън. Ала не можа да прогони от съзнанието си картината, която бе видял на екрана на блекбърито: жената в сив гащеризон, експлозията, червената мъгла, летящите парчета от тяло, ужасеното изражение на Аманда.

„Скоро ще бъда там — помисли си той, мъчейки се да й внуши мислите си. — Не се предавай! Продължавай да се бориш! Ще стигна там. Ще ти помогна“.

Потръпвайки от студ, Бейлинджър скръсти ръце пред гърдите си. Неспособен да направи каквото и да било в дадения момент, освен да чака, той не можеше да овладее треперенето си.

Вятърът стихна. Аманда вече не усещаше напора му, способен да отнесе вратата. В нощния мрак дъждът продължаваше да вали, но сега падаше отвесно, като барабанеше по дъските над тях. Тя поотпусна хватката си, но веднага се напрегна, когато Вив прошепна:

— Имаш магистърска степен по английски? От Колумбийския университет? Чувала съм, че е ужасно луксозно учебно заведение.

Аманда се зачуди дали Вивиан се опитваше да води светски разговор, за да се разсее и да не мисли за случилото се с Дерик, или с казаното целеше конфронтация. Спомни си ядосания поглед, който й бе хвърлила, когато Господарят на играта спомена за образованието й.

— Исках да се запиша в колеж, но не можех да си платя таксата — добави Вив.

Аманда се притесни, че може да започне нова битка. Така ли спътницата й щеше да се справи със скръбта си — като се нахвърли върху всеки, което й е подръка?

— По дяволите, не знам защо ти се ядосвам! — Неочакваният коментар на Вивиан поуспокои Аманда. — Вероятно щях да се проваля. Единственото, което наистина исках, бе да се катеря из планините с Дерик.

Една дъждовна капка се процеди през покрива.

— Студено е — каза Вив и с уморено движение отвори едно шише с вода. — Изхабихме много енергия. Гледай да пийнеш и ти.

Аманда вдигна до устата си единствената бутилка, с която разполагаше, и бавно започна да пие, като се наслаждаваше на всяка глътка.