Дейвид Морел - Ловци на време

— Преди седем години. Прекарах целия юли в търсене на Гробницата. Понякога се чудя дали не е съществувала само в трескавия мозък на Доналд Райх. Джонатан също се опита да я намери.

— И?

— Сигурна съм, че щеше да ми каже, ако я беше открил.

„Може би“ — помисли си Бейлинджър. Той сложи нежно ръка на рамото й.

— Благодаря ви.

Старата жена тъжно сви рамене.

Франк я целуна по бузата.

Тя май се изчерви, но бе трудно да се каже със сигурност.

— Никой не го е правил от дълго време — каза професор Греъм.

— Тогава гордея се, че се осмелих да го сторя. — Той махна на едно такси и даде на шофьора двадесет долара. — Погрижете се за моята приятелка.

Франк се загледа след таксито, докато то изчезна сред натоварения трафик на Бродуей. По улицата имаше множество магазини, наблъскани плътно един до друг. Той отиде до един банкомат, мушна картата си и изтегли максималната разрешена сума: петстотин долара.

Тръгна нагоре по улицата и стигна до магазин за телефони. Вътре пак взе да потупва джоба си, в който беше блекбърито, така че Господарят на играта да не може да чуе какво казва.

— Продавате ли телефони „Блекбъри“?

— Разбира се. — Продавачът бе вързал косата си на опашка и носеше обеца. — Ей там.

Бейлинджър взе един апарат, който приличаше на оставения за него от Господаря на играта.

— Добър избор — каза продавачът. — Последният модел. Струва триста долара, но даваме стодоларова отстъпка.

— Все ми е едно, стига да го активирате веднага.

— Никакъв проблем.

„Никакъв проблем? За кой свят важи това?“ — запита се Франк.

— Искам да се уверя, че може да работи с уебкам програмата, наречена Наблюдение на живо.

— Това е специален даунлоуд [20] Прехвърляне на данни (от сървър към клиент в мрежата, от компютър към периферно устройство). — Б. пр. . Ще ви струва допълнителна такса. Трябва да я свалите на домашния си компютър, а после да я прехвърлите на блекбърито.

— Обаче аз ще пътувам до място, където няма да имам достъп до компютър — каза Франк. — Ще ви платя сто долара в брой, за да ми свалите тази програма още сега.

— Определено няма проблем. Защо непрекъснато потупвате джоба на панталона си?

— Нервен тик.

Десет минути по-късно продавачът връчи блекбърито на Бейлинджър.

— Всичко е качено. Скоро ще ви се наложи да заредите батерията. Ще се изтощи бързо, понеже е нова. Ето ви и зарядното устройство.

— Ето вашите сто долара. Хубаво е да срещнеш човек, който си разбира от работата. — Франк му даде чек за покупката и излезе. Едва тогава спря да потупва мобилния телефон в джоба си и го извади. — Хей, чуваш ли ме? Запиши си следния телефонен номер. — Издиктува номера на новото блекбъри.

После пусна блекбърито на Господаря на играта в едно кошче за боклук, като се опита да не вдишва миризмата на гранясали пържени картофки, която се разнасяше от него. Измъкна носната кърпичка с проследяващия чип, който бе извадил от ръката си. Видя един бездомник да бута по тротоара количка с разни торби и стари дрехи.

— Ето ти двадесет долара — каза му Бейлинджър. — Купи си нещо за ядене.

— Нямам нужда от твоето подаяние.

— Добре, но все пак ги вземи. Запази си ги за черни дни. — Мушна двадесетдоларовата банкнота в джобчето на ризата на бездомника, а заедно с нея — и миниатюрното проследяващо устройство. — Лека нощ.

— Да бе, сигурен съм, че са ми запазили апартамент в „Шери Нидърланд“ [21] Луксозен нюйоркски хотел. — Б. пр. .

Франк махна на едно такси и се качи.

— Летище „Тетърбъро“!

— Не знам къде е — отвърна носещият чалма шофьор.

— И аз. Някъде в Ню Джърси е, ако това ще ви е от полза.

Шофьорът измърмори нещо под носа си.

— Ще ви платя двойно, ако ме закарате там бързо.

Шофьорът посегна към радиостанцията си.

„Тетърбъро“ бе помощно летище, което облекчаваше натоварването на главните граждански летища в областта, като осигуряваше писти и хангари за фирмени и частни самолети. Това бе всичко, което Бейлинджър знаеше за него, но докато пропътува двадесетте километра от Манхатън дотам, използва блекбърито да влезе в интернет, за да научи повече.

Подозираше, че няма директни граждански полети от летищата „Кенеди“, „Ла Гуардия“ или „Нюарк“ до Ландър, Уайоминг. Уебсайтовете на няколко авиокомпании потвърдиха, че е прав. Трябваше да се прехвърли в Чикаго или Денвър, но за тези полети имаше места чак сутринта. Освен това Ландър не разполагаше с писта за пътнически самолети. Най-близкото летище за въздушни линии, като „Юнайтед“, се намираше в Ривъртън, на около половин час път от Ландър. Можеше да стигне в Ландър най-рано в ранния следобед или дори още по-късно. Твърде много загубено време. Повечето от оставащите му тридесет и един часа — пардон: вече тридесет — щяха да бъдат пропилени.