Дейвид Морел - Ловци на време

„Кучият му син!“ — изруга наум. Не разбираше нищо от електроника, но се досети, че предметът е вкаран в тялото му с една-единствена цел — да бъде проследен.

Вбесен, той го сложи в носната си кърпа и го мушна в джоба на якето си. После натри със сапун раната на ръката си. Изплакна я. Насапуниса я втори път. Струваше му се, че никога няма да се почувства чист.

Когато Франк се върна на масата, професор Греъм седеше с наведена глава. Тя погледна нагоре с уморено изражение.

— Как е ръката ви?

Като се опита гласът му да звучи спокойно, той извади блекбърито от джоба си.

— Измих я, но от това инфекцията изглежда още по-зле. Права бяхте. Щом приключим, ще отида в болница.

Франк погледна изучаващо телефона. Металната му повърхност проблясваше студено. Екранът му беше по-голям от този на традиционните апарати. Освен буквено-цифровата му клавиатура, в горния му край имаше бутон, а от дясната страна — колелце и бутон. Вече беше сигурен, че апаратът е снабден с подслушвателно устройство. „Може би и с проследяващо устройство — помисли си Бейлинджър, — в комбина с онова, което копелето бе сложило в ръката ми“.

— Как да го включа?

Опита с бутона на върха. Екранът незабавно засия. Иконите, които се появиха върху него, бяха трудно забележими заради блясъка на лампите на тавана на кафенето, но Франк откри, че щом наклони телефона, екранът се избистря. В горния му десен ъгъл проблясваше червена стрелка. Няколко секунди по-късно екранът запримигва в зелено.

— Изглежда, ще получа обаждане.

Блекбърито иззвъня.

Франк се напрегна. На два от бутоните имаше нарисувани телефончета — едното червено, другото зелено. „Зелено за старт“ — рече си той и натисна този бутон.

— Къде е Аманда? — попита настойчиво.

— Знаеш ли какво е аватар? — прозвуча в отговор мъжки глас, подобен на телевизионен говорител.

Бейлинджър едва овладя обзелия го гняв. След толкова много препятствия най-накрая говореше с мъжа, който отвлече Аманда и бе отговорен за толкова много болка и страх. Спомни си за мъртвия Ортега и за кръвта, която течеше от устата му. Прииска му се да изпсува, да се закълне, че ще го върне тъпкано на копелето. Ала военното и полицейското обучение му подсказаха, че ако не се контролира, всичко ще бъде изгубено.

— Аватар? — отвърна сърдито той. — Опасявам се, че не знам.

— Аманда знае какво е.

Франк запази спокойствие.

— Ранена ли е?

Гласът не отговори толкова дълго, че той се притесни да не би телефонната връзка да се е разпаднала.

— Не.

— Къде е тя?

— Това трябва сам да откриеш.

— Като спечеля играта? Тогава ще я освободиш ли?

— За да спечелиш играта, ще трябва да направиш повече от това да намериш момичето.

Разтреперан от силното сърцебиене, Бейлинджър изведнъж си даде сметка, че професор Греъм може да успее да разпознае гласа и да потвърди, че е на Джонатан Крийд. Той протегна телефона между тях.

— Спомена някакъв аватар — каза Франк. — Кажи ми какво е това.

— Бог в човешко тяло.

Старата жена слушаше напрегнато.

— Ти си моят аватар — заяви гласът.

— Това означава ли, че ти си Бог?

— Аз съм Господарят на играта.

Бейлинджър усети, че главата му започва да пулсира.

— Ловци на време точка ком — каза гласът.

— Какво?

— Разбра ли, че блекбърито има достъп до интернет? Използвай колелцето отстрани, за да избереш иконата с форма на земното кълбо. Натисни колелцето и ще имаш достъп до мрежата. Телефонът ти има високоскоростен достъп. Би трябвало да влезеш бързо в уебстраницата.

— Интернет? Уебстраница? За какво говориш? Какво ше видя там?

Не получи отговор — връзката се бе разпаднала. Франк натисна бутона с червеното телефонче, за да прекъсне връзката, на свой ред.

— Това не беше гласът на Джонатан — каза професор Греъм.

— Напротив. Трябва да е той. Всичко сочи към…

— Казах ви, че Джонатан има тънък и слаб глас. Този звучеше така, сякаш принадлежи на някой, който чете вечерните новини по телевизията.

Бейлинджър не можеше да повярва, че е сгрешил.

— Навярно е бил преправен. С помощта на усилватели и филтри гласът може да бъде променен до неузнаваемост.

Следвайки указанията, които му бяха дадени, той влезе в интернет. Отне му няколко вбесяващи минути, за да свикне да борави с контролните бутони. Докато блекбърито обработваше въведената информация, на екрана се появи иконка с формата на пясъчен часовник. Символът му напомни за пълния наполовина с кръв пясъчен часовник върху обложката на Ловци на време.