Дейвид Морел - Ловци на време

Никакъв отговор.

— Рей, добре ли си? — В гласа на Вив прозвуча сърдита нотка. — Не се оставяй да ти се случи нищо лошо. Нуждаем се от проклетата ти запалка.

Единственият звук, който се чуваше, бе трополенето на дъжда. Внезапно кучетата започнаха да лаят като обезумели. Изглежда, биеха се помежду си, решени твърдо да получат своя дял от плячката, и виеха неистово.

— Рей?

Едно след друго кучетата се умълчаха.

Разтърсена от позиви за повръщане, Аманда отпусна връзката. Дланите й туптяха в продължение на няколко минути. Тя се взря предпазливо през едната пролука на вратата, но видя единствено дъждовните струи.

— После едно дете се удавило при наводнение — прозвуча гласът на Господаря на играта, — фермер паднал от плевника си и се нанизал на вила за сено, едно семейство умряло от…

— Скрити камери? — Професор Греъм не можеше да се съвземе от шока. — Джонатан ме е шпионирал?

— Шпионирал е нас. — Бейлинджър седеше срещу нея в едно кафене надолу по Бродуей, на няколко пресечки от университета. — Кучият му син е искал да наблюдава напредъка ми в играта.

— Игра?

— Щом има камери във вашия кабинет, логично е да се предположи, че е сложил такива и на други места. В театъра. Пред библиотеката. Пред сградата на вашия факултет. В сградата, която се реконструира.

— Но някой щеше да забележи.

— Не и след 11 септември. Никой, облечен в униформа с надпис „Охрана“, няма да бъде разпитван. Ние приемаме видеокамерите като даденост. Те са до светофарите, над входовете на сградите, в магазините и хотелските фоайета — почти навсякъде. Да не говорим за мобилните телефони с камери, чиито видеофайлове могат да бъдат прехвърлени на компютър. Почти е невъзможно да изминеш една пресечка в някой град, без да бъдеш заснет. С внимателно планиране той е можел да следи моя напредък.

Сервитьорката донесе чай, кафе и сандвич с шунка за Франк. Професор Греъм нямаше апетит. Отчаянието бе развалило и неговия, но той си каза, че ако не поддържа силите си, ще бъде безполезен за Аманда.

— Разкажете ми как се срещнахте с Джонатан Крийд.

— Той се появи един следобед. Беше застанал в коридора пред отворената врата на една от аудиториите ми. Изглеждаше толкова окаян, че събуди у мен желание да му помогна.

— Окаян? — Бейлинджър знаеше, че единственото нещо, което Джонатан Крийд не можеше да предизвика у него, бе съжаление.

— Беше нисък, слаб, непохватен. С тъничък глас. С рядка руса коса. Напомни ми за снимките на младия Труман Капоти. Разбрах, че е на тридесет и пет, а въпреки това изглеждаше като момче. „Искате ли да се присъедините към нас?“ — попитах го аз. Той кимна утвърдително, влезе и седна най-отзад. Към моята лекция го бе привлякла темата: Гробницата на земните желания.

Като чу отново това име, Франк потрепера.

— Впоследствие научих, че е преживял нервна криза заради някаква нова игра, която му била хрумнала. Както се оказа, в продължение на шест месеца е бил в кататония [18] Психично заболяване, проявяващо се във вид на пълна неподвижност, прекъсване на връзките с околния свят. — Б. пр. — умът му е бил „заключен“ в нещо, което тон нарече Лошото място. Никога не ми описа какво е било то, освен че е отвратително. Каза, че когато се оправил, решил да потърси реалността извън света на игрите.

— Така ли каза?

— Изглеждаше естествено, излизащо от устата на човек с коефициент на интелигентност 190. Каза ми, че иска да придобие образованието, което никога не е имал търпението и времето да получи. — Старата жена замълча, изчаквайки да премине още един болезнен пристъп.

Франк сведе очи, опитвайки се да й осигури малко уединение.

Тя си пое дъх и продължи:

— Джонатан отишъл първо във философския факултет, допускайки, както ми каза, че там е най-вероятно да открие реалността. Изучил Хераклит, Парменид, Сократ. Платон и Аристотел. Знаете ли нещо за философията?

— Малко — от историческите книги, които съм чел.

— Някои философи твърдят, че сградите, дърветата и небето над нас са нематериални като сенките в пещера. Други вярват, че реалността е солидна като камъка, който човек рита под ярката слънчева светлина. Джонатан смяташе, че това е безсмислен спор. На него му се струваше съвсем очевидно, че са прави онези, които вярват, че светът е сън. Според него светът на въображението е по-жив от така наречената физическа реалност, както е известно на всеки дизайнер или играч на компютърни игри.