Дейвид Морел - Ловци на време

— Какво търсите?

Пулсът му се ускори.

— Кога ви изпрати Джонатан Крийд този компютър?

— Преди две седмици. Защо?

Франк се наведе по-близо и прокара ръце по монитора, изследвайки го подробно. Внезапно залитна, сякаш бе влязъл в алтернативната реалност, за коя го говореха.

— Знам, че искате да продължите играта на Дуум , но ще ми позволите ли да ви почерпя чаша кафе някъде другаде?

— Прав сте. Наистина искам да продължа да играя.

— Мисля, че ще можем да поговорим по-свободно, ако отидем другаде.

Професор Греъм го погледна слисано.

— В монитора са поставени подслушвателни и наблюдателни устройства.

— Какво?

— Вижте тези отвори до предните и задните ъгли. Това са миниатюрни камери. Вероятно и микрофони. Ние сме частното му телевизионно шоу! По дяволите, да се махаме оттук!

Облаците се сгъстиха и в долината притъмня.

— Нямаме много време. Прави каквото ти казвам. — Вивиан се обърна да разгледа руините. Погледът й се задържа върху трупа на съпруга й и размазаното му кърваво лице. После се раздвижи отново. — Там. — Тя посочи към срутената сграда, чиито стени и покрив бяха образували нещо като пирамида при падането си.

Двете с Аманда забързаха натам.

— Помогни ми да измъкна дъските в средата — каза Вивиан. — Трябва да си направим кухина.

Аманда задърпа дъските, без да обръща внимание на забиващите се в пръстите й трески.

— Сложи дъските отгоре. Нареждай ги така, че да покрият отворите. Ще се опитаме да си измайсторим покрив.

Аманда усети студен повей. Треперейки, тя погледна през рамо към застрашителните облаци, които пълзяха над долината.

— Побързай! — Вивиан нареди още дъски.

Аманда удвои усилията си. Образува се нещо като пещера. Вятърът едва не отнесе шапката й, но тя продължи да издърпва дъски и да ги нарежда една върху друга.

Като пухтеше от усилието, Вивиан разшири кухината.

— Знаеш ли какво е хипотермия?

— Рязък спад на телесната температура.

— В планината времето бързо се променя. Усещаш ли колко е студен този вятър? — Вив постави на кръст още няколко дъски. — Ако се намокрим и измръзнем, само след три часа телесната ни температура ще се понижи толкова много, че ще умрем. Всъщност ще зъзнем до смърт.

Аманда пак хвърли поглед през рамо, но този път не към бурята, а към Рей. Видя го на едно открито място отвъд руините — зеленият му гащеризон се открояваше на тъмното небе. Той се взираше надолу в нещо, очевидно разтревожен от него, но тя не виждаше какво е то.

Вив отново огледа руините.

— Помогни ми с онази врата.

Вратата лежеше под част от покрива. Изглеждаше паянтова — три широки дъски, заковани с кръстосани летви. Когато я освободиха и вдигнаха, Аманда си помисли, че тя всеки момент ще се разпадне. Вятърът едва не я изтръгна от ръцете им. Борейки се с него, тя погледна към откритото пространство две пресечки по-нататък, където Рей стоеше с лице към буреносния хоризонт. Изглежда, бе толкова разтревожен от това, което намери, че едва сега реагираше на наближаващия ураган.

Двете жени стигнаха до импровизираното си убежище. Аманда видя, че Рей тръгна бързо към руините. После облаците прах го скриха от погледа й. Едри капки дъжд забарабаниха по земята.

Тя пусна вратата. Дъждът се усили. Аманда усети студените му капки по гърба си, докато с Вивиан пропълзяваха в дупката. Вътре миришеше на прах и плесен. Двете се протегнаха и придърпаха вратата към себе си, като я наместиха върху отвора. Оставиха по една пролука от двете страни, за да могат да я придържат.

Вятърът свиреше през цепнатините. Студеният дъжд шибаше пръстите на Аманда.

— Не я изпускай! — Викът на Вив отекна в малкото затворено пространство. Въпреки това вятърът беше толкова силен, че тя едва го чу. — Каквото и да се случи, не я изпускай!

Една ръка сграбчи вратата и я задърпа.

— Пуснете ме вътре! — изкрещя Рей.

— Няма място — извика Вивиан.

— Трябва да ме пуснете!

— Върви по дяволите!

Втора ръка сграбчи вратата. Рей задърпа толкова яростно, че в горния край зейна пролука. Лицето му се надвеси над тях: измършавяло, брадясало, с изпълнени с ярост очи. Дъждовните струи го шибаха безмилостно. Прахоляк и парчета дърво прелитаха над него. Очите му се присвиха злостно, подсказвайки, че възнамерява да измъкне Аманда и Вив навън и да заеме тяхното място.

Но нещо го накара да размисли. При следващия силен порив на вятъра, който почти го засипа с прах, той пусна изненадващо вратата и се втурна нанякъде.