Дейвид Морел - Ловци на време

„Аманда“ — помисли си той. По пода на горния етаж отекнаха стъпки. Франк изкачи стълбите, прескачайки зейнали дупки. Шумът зад гърба му го накара да спре. Обърна се и видя Ортега да влиза в сградата.

— Подкреплението идва — каза детективът.

— Сигурен ли си, че това не е друга моя постановка за отвличане на вниманието?

— Единственото, в което съм сигурен, е, че искам да си поговоря с тази жена.

Ортега отиде при него. Докато се изкачваха по стълбището, дъските скърцаха под краката им. Постепенно пред очите им се разкри вторият етаж: още висящи от тавана люспи боя, неизмазани стени и оголени напречни греди, още едно стълбище без парапет. Като стигнаха площадката, се ослушаха за стъпки, но чуха само приглушения шум от уличното движение.

— Това, изглежда, е единственото стълбище. Няма да ни се изплъзне — каза детективът.

— Няма ли? Може би има изход към съседната сграда.

Шум отляво накара Франк да се обърне. Той прекрачи една дупка и пое по тъмен коридор. Под краката му заскърца ситен чакъл. Проверяваха всеки отвор, покрай който минаваха, но виждаха единствено пусти, разнебитени стаи.

По едно време спряха и Ортега разгледа внимателно нащърбените ръбове, които стърчаха в полумрака от двете страни на коридора.

— Изглежда, тук е имало стена, която реставраторите са разрушили. Това е ужасно дълъг коридор за една сграда.

— Но не и за две — каза Бейлинджър. — Свързали са две сгради в една.

Стигнаха до друг коридор, който тръгваше надясно и навлизаше дълбоко в постройката.

— А може би сградите са три — обади се детективът. — Може би са свързани с университета в един голям учебен комплекс.

Силно пропукване ги накара да спрат. Идваше от място, което бе далече напред. Една дъска бе поставена върху две магарета за рязане на дърва. Купчина дъски бяха подпрени на едната стена, а до тях имаше кутии. На пода бе разпънат брезент, посипан с трески и стърготини. От горния етаж висеше въже.

— На онова магаре за рязане на дърва има нещо — каза Ортега.

Малкият правоъгълен предмет в сребристо и черно имаше бутони и екран.

— Мобилен телефон — добави той. — Някой от работниците го е забравил.

— Различава се от стандартните телефони.

Детективът се приближи до него.

— Това е „Блекбъри“.

Въпреки че никога не бе използвал такъв, Франк знаеше, че с „Блекбъри“ човек можеше да се свърже с интернет и да пусне имейл.

— Не е ли скъп?

— Струва няколкостотин долара — отвърна Ортега.

— Дали един строителен работник, успял да се сдобие с подобен телефон, ще бъде толкова небрежен, та да го забрави?

Двамата застанаха до магарето. Бейлинджър посегна към мобилния телефон.

— По-добре недей — рече предпазливо детективът. — Ако си прав, че някой си играе игрички, това нещо може да е бомба.

— Или следа като видеоиграта, която ще ме отведе на друго място.

Франк взе блекбърито.

— Някой ден ще се вслушаш в думите ми — каза Ортега.

Бейлинджър забеляза, че телефонът е малко по-тежък и по-дебел от неговия. Екранът му бе по-голям и имаше повече бутони, които освен азбуката, включваха и цифрите.

— Чувам гласове — обади се детективът. — Май идват от входа. Сигурно е подкреплението. — Той извади мобилния си телефон. — Ще им кажа къде сме.

Внезапно движение привлече вниманието на Франк. В коридора на другия край на работната площадка се мерна бяла блуза. Карън Бейли изскочи от скривалището си и се затича.

Франк мушна блекбърито в джоба си и се втурна след нея. Докато пресичаше брезента, той внезапно хлътна в дупката, която брезентът прикриваше. Пропадна до колене, после до кръста. Вкопчи се във въжето, което висеше от горния етаж. Брезентът продължи да потъва. Вече бе до гърди в дупката. Въжето в ръцете му се опъна и го задържа.

Ортега се спусна и сграбчи ръката му.

— Внимавай! — предупреди го Бейлинджър. — С този брезент не се вижда къде е краят на дупката.

Като стискаше ръката му, детективът се приведе толкова много над брезента, че се принуди да се хване за въжето за опора.

То обаче се отпусна — явно това, за което бе завързано, поддаде. Ортега загуби равновесие. Бейлинджър, почувствал се отново в безтегловност, изохка, когато детективът падна върху него и двамата полетяха заедно с брезента в дупката. Въжето падна заедно с тях, като повлече със себе си и нещо друго, нещо, което Франк успя само да зърне — ръчна количка, за която то, изглежда, е било завързано на горния етаж.

— Не! — извика той, докато падаше с Ортега.