Дейвид Морел - Ловци на време

— За да ме убедиш, че съществува заплаха. Във всеки случай според тази теория ти никога не си бил в опасност.

— Какво искаш да кажеш? — Предмишницата на Бейлинджър туптеше, изглежда, образуваше се абсцес.

— Трябваше да дойдеш с мен да поговориш със следователите от пожарната, които толкова упорито се опита да избегнеш. Разговорът се оказа доста интересен. Изглежда жената, наела актьорите, е помолила да направи обиколка на театъра. Била силно заинтригувана, когато научила за второто ниво на избата. Поискала да я заведат там, за да хвърли един поглед. Преди две седмици жена, която отговаря на нейното описание, посетила и магазините по улицата. Сред тях бил и този за антики. Докато се преструвала, че се чуди какво да купи, споменала, че била чувала за съществуването на канали под Гринич Вилидж, през които някога минавали вече пресъхнали подземни потоци. Както стана ясно, собственикът на магазина нямал нищо против да поговорят по темата, тъй като тази историческа забележителност му помагала да си продава стоката. Той притежава единствената сграда в района, чиято изба е с две нива като тази на театъра.

— Смяташ, че съм запалил пожара, като съм се надявал, че ще успея да пропълзя през канал, който може да е бил запушен още преди години? Това е лудост!

— Да не би да е по-налудничаво от твоето твърдение, че си видял същата жена в библиотеката този следобед? Жена, която мистериозно изчезна, която няма никаква причина да се показва и която никой друг освен теб не е видял?

— А защо да лъжа?

— За да ме накараш да продължа да вярвам, че има някаква заплаха. За да продължиш да ме отклоняваш от следата. Ти направи всичко възможно да поемеш контрол над разследването.

Франк погледна край Ортега към края на улицата, където стоеше жена, облечена с черни панталони и бяла блуза, и му махаше.

— Грешиш — каза той на детектива.

— Тази теория е толкова смислена, колкото и твоята, че някой е отвлякъл Аманда, за да те принуди да участваш в някаква откачена игра.

— Грешиш и мога да ти го докажа.

— Повярвай ми, много ми се иска да получа поне едно доказателство за каквото и да било.

— Жената, която видях в библиотеката, която е наела актьорите и се представи на лекцията като Карън Бейли…

— Какво за нея?

— Тя стои в другия край на улицата и ни маха.

Докато Ортега се обърне да погледне, Бейлинджър вече тичаше натам. За момент Карън Бейли не помръдна. После се шмугна зад десния ъгъл.

Франк тичаше с всички сили. Беше почти пет и половина. Лекциите бяха свършили и студентите се бяха прибрали в общежитията или в домовете си, така че по улицата нямаше почти никакви минувачи. Той стигна до ъгъла и зърна бялата блуза на жената да изчезва зад друг ъгъл.

Избегна една минаваща кола и зави на следващия ъгъл точно навреме, за да види как Карън Бейли се шмугва в някаква жилищна сграда. Обувките й бяха мъжки модел, с връзки и ниски токове, и това я правеше изключително подвижна.

— Стой! — изкрещя Франк.

Чу задъханото дишане на Ортега зад гърба си. В следващия миг той вече бе до него и двамата хукнаха заедно към сградата.

— Сега вярваш ли ми?

Телена ограда преграждаше тротоара. В близкия боклукчийски казан имаше парчета мазилка и дъски.

Запъхтян, Франк стигна до оградата. Наоколо нямаше жива душа. Той огледа вратата, която изглеждаше заключена. После забеляза, че катинарът виси свободно и я отвори с яростен ритник.

Ортега го сграбчи за рамото.

— За бога, чакай да извикам подкрепление. Не знаем какво има вътре.

— Ти чакай. — Франк се затича, стъпвайки по разпилени строителни отпадъци, към покритите с пясък стъпала, които водеха към входа, пред който бе облегнато парче шперплат, служещо за импровизирана врата.

— Ти не си полицай! — извика Ортега. — Нямаш разрешително!

— Което означава, че няма за какво да се тревожа — отвърна му Франк през рамо. — Мога да правя каквото си искам.

Той надзърна предпазливо през пролуката зад шперплата и се вмъкна във входа. Миришеше на прах, плесен и хоросан. Когато очите му привикнаха към дрезгавата светлина, видя голите дъски на пода и напречните греди на стените с изкъртена мазилка. По коридора зееха входове без врати, които водеха, както предположи, към други помещения с оголени стени. Отдясно имаше стълбище без перила. От тавана висяха люспи стара боя.

„Още една изоставена сграда“ — каза си Бейлинджър. Сенки. Стесняващи се стени. Смаляващи се стаи. По тялото му изби пот, но не от тичането. С цялото си същество искаше да се обърне и да избяга.