Дейвид Морел - Ловци на време

Брезентът се остърга в ръба на дупката. Когато

Бейлинджър се приземи на долния етаж, ударът в пода и стоварилият се върху него детектив му изкараха въздуха. Той чу трясък, погледна нагоре и видя как падащата количка се блъсна в ръба на дупката. Тя счупи няколко дъски и продължи да пада.

— Пази се!

Нямаше време за реакция. Количката се стовари върху гърба на Ортега. Нещо в него изпука. От устата му изскочиха кървави мехури. Лицето му се отпусна. Погледът му се разфокусира. Франк се помъчи да избута количката от него, да направи нещо, за да го върне в съзнание, но Ортега беше мъртъв.

Изпълнен със скръб, той престана да търси пулса му. В далечината чу объркани гласове и стъпки на хора, тичащи към мястото на трясъка. „Екипът за подкрепление — помисли си Бейлинджър, като се мъчеше да преодолее шока от случилото се. — Те ще ме разпитват в участъка. Ще отнеме часове, докато им обясня“. Стъпките прозвучаха по-наблизо.

Той се изправи с мъка на крака. Усети тежестта на мобилния телефон в джоба си, докато залиташе по коридора, после зави зад един ъгъл точно преди гласовете да прозвучат зад него. Прокрадна се в друг коридор, след това във втори, имайки чувството, че е попаднал в лабиринт. Мина край още магарета за рязане на дърва, кутии и дъски. Стигна до прозорец, който не беше остъклен. Останал без дъх, Франк се покатери на перваза, увисна на него и скочи на земята.

Ребрата го боляха. Краката — също. В лявата си ръка усещаше болезнено напрежение. Направи няколко крачки, куцайки. После си наложи да върви по-стабилно. Насочи се към края на строителния обект, като се движеше покрай телената ограда. Слънцето клонеше на залез. Уличното движение бе слабо. Малцината студенти, които срещна по пътя си, не му обърнаха внимание.

В далечината се разнесе вой на сирени. Когато стигна до следващата врата в оградата, Франк откри, че тя е заключена. Докато сирените приближаваха, намери парче брезент, покатери се на близкия казан за боклук и преметна брезента върху бодливата тел, която минаваше по върха на оградата. Полицейските коли спряха на улицата зад ъгъла. Бейлинджър се прехвърли през оградата, откачи брезента от телта, хвърли го в боклукчийския казан и се спусна на улицата.

Наложи си да не тича. „Запази спокойствие — каза си той. — Продължавай да вървиш“.

Група студенти излезе от едно кафене. Някакъв младеж с раница попита приятеля си:

— Искаш ли да проверим какво става?

— Предпочитам да стоя настрана, когато има размирици.

„Мъдро решение“ — помисли си Франк.

От кафенето излязоха още студенти. Като се надяваше, че те ще му осигурят прикритие, той зави зад ъгъла. Видя отражението си в една витрина и се постара, доколкото можа, да приглади косата си и да изтупа праха от якето.

Чу още сирени и си даде сметка, че няма да може да върви дълго. Когато се разпространеше новината, че е убит детектив, полицията щеше да отцепи района във всички посоки. Всички ресторанти и барове тук бяха свърталища на студентите. Ако влезеше в някой от тях, щеше да изглежда подозрителен.

Натисна вратата на нещо, което му заприлича на административна сграда. Беше заключена. „Трябва да се махна от улицата“ — рече си Франк.

Не можеше да спре да мисли за Карън Бейли. Когато тя изтича от скривалището си, предположи, че се е паникьосала. Но сега бе очевидно, че е искала той да я последва, за да стъпи на брезента. Още един капан. „Не, още едно препятствие“ — поправи се иронично.

Думите върху гърба на кутията на видеоиграта изплуваха в съзнанието му. Надбягване с препятствия и ловци на време. Беше преодолял препятствието, но какво получи? Мобилен телефон „Блекбъри“.

„Как Карън Бейли е разбрала къде съм?“

Отговорът на въпроса го осени внезапно и му подсказа къде да се скрие.

Коридорът му се стори по-дълъг от предишния път. Като стигна до кабинета, Франк отново чу изстрели. Пое дълбоко въздух и почука. Никакъв отговор. Отвори вратата.

Професор Греъм седеше пред монитора на компютъра и с бясна скорост боравеше с мишката и клавиатурата. Тъмните кръгове под очите й бяха още по-очебийни.

— Мислех, че мишката е счупена — каза Бейлинджър.

— Винаги имам резервни. — Възрастната жена натисна бясно няколко клавиша, после се взря навъсено в екрана. — По дяволите, пак ме убиха!

Отвън се чу вой на сирени.

— Какво ви се е случило? — Професор Греъм вдигна очи към него. — Панталоните ви.

Той погледна надолу и видя, че е пропуснал няколко петна прах. Побърза да се изтупа.