Дейвид Морел - Ловци на време

Вив се присъедини към нея и сграбчи ръцете на Рей, мъчейки се да ги махне от гърлото на Дерик. Аманда го дърпаше неистово за раменете. Езикът на Дерик се показа от устата му, лицето му придоби синкав цвят.

— Ще го убиеш! — изпищя Вив.

Рей разтвори пръсти.

„Слава богу!“ — помисли си Аманда.

Той махна ръцете си от гърлото на Дерик.

— Да — каза Аманда. — Остави го.

Рей се отдръпна.

— Точно така — обади се Вив.

В този миг сърцето на Аманда сякаш пропусна един удар, защото го видя да вдига камъка, който Дерик бе хвърлил по него.

— Недей!

Тя отново го сграбчи, но Рей замахна и я удари отстрани по главата. От удара пред очите й причерня. Краката й се подкосиха и Аманда се свлече на земята. Рей блъсна Вив настрани и замахна към главата на Дерик. При удара се чу силен хрущящ звук. Чернокожият мъж изстена. Пилотът вдигна камъка, по който имаше кръв, и нанесе втори удар, като този път хрущенето бе придружено от плисъка на течност.

Аманда и Вив се спуснаха едновременно към Рей. Те го сграбчиха за ръцете и яростно ги задърпаха. Той се извъртя, за да се освободи. Докато двете го теглеха назад, Рей внезапно ги повлече и тримата паднаха на земята. С безумен вик пилотът се претърколи върху тях и с рязко движение се освободи от ръцете им. После се спусна отново към Дерик. Все още стискаше камъка. Нанесе удар. От камъка покапа кръв.

— Няма някаква си чернилка… — Втори удар. — …да ми казва… — Още по-силен удар. По окървавения камък полепна коса. — …какво да правя!

Размазаното лице на мъжа бе неузнаваемо. Вив изпищя и се втурна към него, но тялото на Дерик потръпна конвулсивно и застина.

Тя също застина, както бе коленичила до съпруга си. Лицето й беше изопнато от шока. Аманда изпита чувството, че металната пружина в нея се сви и я притисна.

Рей погледна към окървавения камък в ръката си и го пусна.

Лекият ветрец вдигаше прах от земята. Дълго време това бе единственото движение.

Коленичила до Дерик, Вив го побутна. Той не отговори. Шапката му бе напоена с кръв. Носът и очите му бяха хлътнали.

— Хайде, скъпи. Събуди се — проплака тя.

Рей тръгна, препъвайки се, към консервата с праскови. Тя лежеше на една страна в прахта — там, където я бе изпуснал, когато Дерик го нападна. Част от сока се бе излял. Той взе кутията и избърса пясъка, полепнал по ръба й. Поднесе я към устата си и като я надигна, изля останалия сок в гърлото си. После сложи кутията в гумената ръкавица, огледа се, взе друг камък и заудря по консервата, докато не я разцепи.

— Събуди се — шепнеше Вив на Дерик.

Рей извади парче праскова от кутията и го мушна в устата си. Задъвка го, като гледаше Аманда, предизвиквайки я мълчаливо да го спре.

— Ще се оправиш веднага щом се събудиш — прошепна Вив.

Рей взе второ парче праскова от кутията, лапна го, сдъвка го надве-натри и го глътна.

— Вината не е моя. Той ме нападна.

— Ти го провокира — каза Аманда.

— Не трябваше да ми дава заповеди. — Рей измъкна последното парче праскова от кутията и го изяде. По брадата му потече сок.

— Спомняш ли си, когато Рей настояваше, че не е герой? — обърна се гласът към Аманда. — Истина е.

Вив бавно се извърна към Рей. Очите й бяха пълни със сълзи.

— О, самолетът му е бил свален точно както ви описах — продължи Господарят на играта. — И той оцелял десет дни в Ирак, като ядял бръмбари и пиел застояла вода, докато бунтовниците го преследвали. Обаче причината, поради която не е използвал своя локализиращ предавател, не била да предпази спасителните хеликоптери от засада. Нищо подобно; не го е използвал, защото е бил счупен. Истината е, че е щял да направи всичко и да рискува живота на всеки, за да оцелее.

— Точно това и направих! — изкрещя Рей към небето. — Оцелях!

— Два месеца след спасението и завръщането си в Съединените щати Рей се сбил в един бар. Това не бил първият подобен инцидент, но за пръв път убил човек извън задълженията си на военен пилот. Лош нрав, Рей. Както и да е, имало е достатъчно основания да се предположи, че жертвата е била пияна, паднала е и си е ударила главата по време на сбиването. Инцидентът се случил в една база. Военните решили да не го дават под съд. Рей бил уволнен по медицински причини. Лошият му нрав станал проблем на цивилните.

Лицето на Вив стана сурово.

— Не че Аманда и Вив не са убивали — добави гласът.

— Какво? — Рей погледна към тях.

— На Аманда се е наложило да убие, за да оцелее в хотел „Парагон“ — продължи Господарят на играта. — Колкото до Вив и Дерик, разказах ви за техния героизъм на Еверест. Само че пропуснах да обясня защо са били толкова решителни. По време на предишната експедиция те превеждали алпинисти през един глетчер. Всички вървели в редица, завързани един за друг с въже. Зейнала пропаст. Алпинистите, които били най-отзад, паднали в нея, повличайки и другите. Всичко се случило толкова бързо, че нямали време да използват брадвичките си, за да се закрепят с тяхна помощ за стената на пропастта. Пукнатината се разширявала. Хората продължавали да падат, като тежестта им повличала следващите на въжето. Вив и Дерик се плъзгали по глетчера, като отчаяно се опитвали да се задържат, за да не бъдат повлечени в пропастта. Те били последните в редицата. В последния момент Вив… или може би Дерек… срязали въжето. Закачените на него алпинисти паднали в дълбоката хиляда метра пропаст. Никой не оцелял. Разследването за евентуална вина бързо било прекратено. В крайна сметка трябвало ли Вив и Дерик да се оставят да паднат в пропастта и да умрат заедно с другите, вместо да направят всичко възможно, за да се спасят? Когато става дума за оцеляване, понякога се налага да бъде направен труден избор, и то бързо. Това няма нищо общо с героизма, нали така, Вив?