Дейвид Морел - Ловци на време

— Опасявам се, че няма други — обади се Аманда. Дерик се обърна към улицата.

— Преди малко ритнах един камък ей там. — Той тръгна забързано към него. — Няма остър ръб, но можем да чукаме капака с него, докато го пробием.

— Няма да чукаш нищо — натърти Рей, — докато не измислим как да гарантираме равен дял за всеки от нас.

— Както ти изпи първата бутилка с вода, която намерихме?

— Това няма да се повтори.

„Правилно — помисли си Аманда. — Обаче всички си взехте по две шишета с вода и ми оставихте само едно“.

— Бъди сигурен, че няма да се случи отново — рече Дерик. — Всеки ще отпие глътка от сока. После ще преброим колко парчета плод има и ще си ги разделим поравно.

— Както кажеш. Сега, когато ти командваш парада, нека да намерим другия камък.

— Аз не командвам парада — възрази Дерик. — Единственото, което искам, е всичко да е честно.

— Разбира се. Точно така. Естествено.

— Елате насам. — Вив сякаш искаше да смени темата. Тя вдигна един камък с клиновидна форма. — С него можем да пробием дупка в капака.

Дерик остави консервата на една дъска. Постави острия камък върху капака и се приготви да го удари с друг — по-плосък.

— Чакай! — Рей избърса устата си. — Така ще изплискаме сока, а не искаме да пропилеем нито капка.

— Не можем да го избегнем — отвърна ядосано Дерик.

— Напротив! — обади се Вивиан. — С гумените ръкавици, които взех от онази къща. — Тя измъкна от джоба си едната ръкавица, чието ярко жълто се открои на фона на кафявия й гащеризон. — Ще сложим кутията в нея. Така ако сокът се разлее, ще остане вътре.

Вив държеше консервата, мушната в ръкавицата, докато Дерик постави клиновидния камък върху капака и го удари с другия.

Чу се силен глух звук, капакът на кутията се вдлъбна, но остана цял.

— Удари го по-силно — каза Рей.

— Не искам да смачкам плодовете.

— Удари го! — извика Рей.

Дерик стовари камъка силно. Придружен от метален звън, сокът плисна през нащърбената дупка, но изтече в ръкавицата.

— Първо ще изпием сока — поясни Рей. — Когато свърши, ще отворим напълно капака и ще вземем плодовете.

— Така ли ще направим? — иронично подхвърли Дерик и подаде консервената кутия на Вив.

Разтреперана, тя я вдигна до устата си и отпи една глътка.

Рей пристъпи по-близо, без да откъсва очи от нея.

— Как е на вкус?

— Топъл е. — Тя подаде кутията на Аманда.

— Но не е развален, нали?

— По-сладък е, отколкото го обичам, но е добре.

— Господи, затова ли не протестира, когато подадох консервата първо на Вив? — Дерик поклати удивено глава. — Искаше да видиш дали няма да й стане зле?

Мисълта, че сокът може да е развален, изпари желанието на Аманда да пие. Тя бавно вдигна кутията. Гъстата сладка и топла течност беше най-прекрасното нещо, което някога бе вкусвала.

Дерик посегна към консервата.

— Не — каза Рей. — Аз съм следващият.

— Така ли мислиш? — Дерик го изгледа кръвнишки.

— Остави го! — намеси се Вивиан. — Може би ще се успокои.

Когато Рей поднесе кутията към устата си, Дерик го наблюдаваше внимателно. Адамовата ябълка на Рей се раздвижи върху дългата му шия.

— Достатъчно! — обади се Дерик.

Слънцето сякаш напече по-силно. Пилотът свали кутията.

— Не бих пил от това, след като ти си допирал устните си до него, шефе.

Дерик изкрещя. Като в мъгла, той скочи на крака и замахна с камъка.

Нападението свари Рей неподготвен. Той политна назад и изстена, когато ударът, насочен към главата, уцели лявото му рамо. Надавайки вой, Дерик замахна отново. Рей вдигна ръка да се предпази и изохка от болка при удара.

— Престанете! — изкрещя Вив.

Дерик замахна още веднъж и едва не цапардоса Рей в челюстта.

— Недей! — изпищя Вив.

Пилотът загуби равновесие и падна в прахта. Като се наведе над него, Дерик вдигна ръка да го удари с камъка по главата.

— Не! — изрева Вив.

Рей изрита противника си в краката. Щом чернокожият падна, той се спусна към него. Дерик хвърли камъка, който уцели другия мъж в гърдите, но в следващия момент Рей се озова върху него и започна да удря главата му в земята.

Аманда не можеше да помръдне. Знаеше, че това, което й се струваше като цяла минута, всъщност е продължило няколко секунди. Внезапно в нея сякаш се освободи мощна пружина, която я подтикна към действие. Тя изтича и сграбчи изотзад Рей, мъчейки се да го издърпа настрани. Цялата плувна в пот. Дъхът на пилота миришеше на кисело заради учестеното му дишане.

— Спри! — каза тя.