Дейвид Морел - Ловци на време

Като трепереше от студ, Аманда забеляза още една капка да виси от тавана.

— Процежда се вода.

— Нищо, стига да не подгизнем — отвърна Вив.

Аманда се обърна към Господаря на играта:

— Имам новини за теб. Това е реалността.

— Така казваш ти. Може би моментът е подходящ да ви разкажа за преподобния Оуен Пентикост.

— Кой?

— Геният, създал Гробницата на земните желания. Вие преодоляхте още едно препятствие. Заслужавате повече информация. Рей, чуваш ли ме?

Никакъв отговор.

— Рей?

— Чувам те — каза рязко Рей.

— Как се справяш навън самичък?

— Чудесно.

— Не ти ли е много студено?

— Преживявал съм и по-лоши неща.

Дори през слушалките Аманда долавяше гнева му съвсем осезателно.

— Добре, щом се чувстваш удобно — рече гласът. — Връщам се на преподобния Оуен Пентикост. Това не е било истинското му име и той не е бил свещеник. Впрочем баща му е такъв и след като бил изключен от Харвардския медицински институт, Пентикост облякъл свещеническото расо, напуснал Бостън и се запътил към границата, за да разпространява Божието слово. Пристигнал в Авалон през април 1899 година. Царяла ужасна суша, но той знаел, че тя няма да трае вечно, така че насърчавал хората в града да се молят. Когато въпреки това не заваляло, Пентикост им казал, че е защото не са се разкаяли искрено за греховете си. Нужно било да се молят още по-усърдно. Най-накрая, когато дъждът завалял през юни, хората не знаели как да му се отблагодарят, задето помогнал да се отърват от сушата. Ала това била единствената добра новина. Първият знак за това, което щяло да настъпи, била смъртта на магазинера Питър Бетън, който бил ударен от мълния, докато тичал от фургона към магазина си.

Нещо се блъсна във вратата.

Аманда трепна. Отначало си помисли, че Рей прави втори опит да влезе. Обаче ударът бе придружен от задъхано гърлено дишане. Тя чу множество лапи да шляпат из локвите и си спомни за немската овчарка, която нападна заека. Ала сега кучето не беше само едно.

Отдясно на вратата се показа муцуна.

— Ако я съборят… — обади се предупредително Вив.

Аманда чу ръмжене.

— Не можем да държим вратата с ръце, защото ще ни отхапят пръстите.

Сега и отляво се появи муцуна с оголени зъби.

— Те се притискат към вратата и я задържат на мястото й. Обаче ако започнат да я дърпат…

— Да използваме коланите си — предложи Вив. — Ще ги промушим и ще я държим с тях.

Аманда дръпна своя.

— Зашит е отзад на гащеризона.

— Откъсни го.

— Не. Не бива да рискуваме да съдерем гащеризоните си. По-добре да използваме връзките на обувките си. — Аманда освободи едната си ръка и се заизвива в опит да достигне обувките си. Дърпайки неумело с премръзналите си пръсти, тя измъкна връзката от едната дупчица, после и от другата.

Ръмженето стана по-яростно. Следващото блъскане разтресе вратата.

— Измъкнах едната — каза Аманда.

— И аз. — Вивиан завърза краищата, образувайки кръг.

Една муцуна се промуши край вратата.

Аманда я халоса с парче дърво.

— Махай се оттук!

Кучето отскочи назад.

Вив върза връзката на клуп около средната дъска на вратата. Когато кучето се окопити от изненадата и се хвърли отново, тя дръпна връзката и задържа вратата на мястото й.

Аманда чу собственото си хрипливо дишане. „Също като това на кучетата“ — помисли си тя. Завърза краищата на своята връзка, промуши пръсти в пролуката на вратата и я стегна около средната дъска. Дръпна пръстите си тъкмо навреме, за да избегне зъбите на кучето.

Кучетата задраскаха диво по вратата, като опитваха да промушат муцуните си през пролуките. Връзката се вряза в дланите на Аманда. Тя се молеше горещо да не се скъса. После се уплаши, че вратата ще се счупи.

— Засега сме добре — опита се да я успокои Вив.

— Да, държим ги там, където искаме да бъдат. — Аманда се изсмя странно, почти истерично. — Няма да ни изядат.

— Боже мой, какво не бих дала за някаква храна! — възкликна Вивиан.

Смехът на Аманда секна и тя внезапно стана сериозна.

— Тя е точно от другата страна.

— Какво?

— Ако трябва, ще убия някое от тези кучета и ще накарам Рей да запали огън със запалката си, за да го сготвя.

Вив я изгледа втренчено.

— Какво има?

— Никога не бих се сетила за това — отвърна жената.

Ръмженето престана. Лапите зашляпаха из локвите.

Кучетата се оттегляха.

— Къде отиват? — Аманда се заслуша напрегнато.

— Може би са хукнали да преследват Рей. Рей? Чуваш ли ме? — попита Вивиан в микрофона на слушалките си.