Дейвид Морел - Ловци на време

— Баскервилското куче ?

— Областта Дартмур в Девон, Англия. Там се развива действието през по-голямата част от романа. Както споменах, не позволяваме от сградата да се изнасят книги, но ако отидете в читалнята… — Тя посочи зад гърба си. — …Някой ще ви донесе екземпляра.

Мисълта, че времето тече, не излизаше от ума на Бейлинджър. Когато благодари, направи всичко възможно да изглежда спокоен. Познаваше детективската история на Конан Дойл единствено от един стар черно-бял филм с участието на Базил Ратбоун. Доколкото си спомняше, филмът беше мрачен и потискащ, имаше много мъгли и действието се развиваше на скалист, а от време на време — и в блатист терен.

В просторната читалня преобладаваха великолепните топли тонове на дърво, полирано в продължение на десетилетия. На входа стоеше пазач. До него имаше табела, която предупреждаваше посетителите да изключат мобилните си телефони.

Бейлинджър се подчини и отиде при едно гише да даде заявка за екземпляр от романа. Когато видя компютърния кът в читалнята, се поуспокои. След като се сдоби с карта за достъп, той намери един свободен компютър. Опита се да диша равномерно и изпита натрапчивото желание да разтрие лявата си предмишница. Когато вдигна ръкава на сакото и този на ризата си, Франк видя, че нараненото място е още по-зачервено и подуто. Изглеждаше инфектирано.

Но това беше най-малкият му проблем. Щом погледна към клавиатурата, пръстите му се разтрепераха. „Аманда — помисли си той. — Къде те отведоха?“

Не знаеше защо Карън Бейли му е оставила цитата, нито по какъв начин прочитането на книгата, от която бе взет (ако наистина беше от Баскервилското куче), ще му помогне да намери Аманда. Той се напъна да се съсредоточи върху скритото послание в цитата.

„Може би става въпрос за сър Артър Конан Дойл“ — помисли си отчаяно Франк.

Тогава защо останалият текст от страницата беше заличен, включително името на автора и заглавието на романа? Защо беше оставен само този цитат? Какво толкова специално имаше в него?

Тресавището.

Бейлинджър посегна към клавиатурата. Влезе в Google и написа с треперещи ръце Дартмур. Появиха се няколко имена.

Научи, че Националният парк Дартмур обхваща 400 квадратни километра ниски скалисти хълмове, които различни хора описваха като мрачни, заплашителни и древни. Над тази — в по-голямата си част безлюдна — територия често се образуваха мъгли. Изобилната влага се събираше в блатисти тресавища, което обясняваше нуждата от спасителна група.

„Трябва ли да си направя извода, че някой е отвел Аманда в Дартмур, Англия? — запита се той. — Защо?

Какъв е смисълът? Така няма да стигна доникъде“.

„А защо Карън Бейли се погрижи да получа листа хартия?“

Мисълта накара Бейлинджър да изпъне гръб.

„Можеше да ми го изпрати по пощата, но тя усложни нещата. Нямаше да узная за пасажа, ако не бях отишъл в театъра. Тя е казала на мъжа, представил се за професора, да ми даде листа само ако се появя“.

С туптящи слепоочия Франк впери очи в имената на другите сайтове, които търсачката му беше изкарала във връзка с Дартмур. Вече осъзна, че трябва да търси по-задълбочено. Не можеше да допусне, че всичко това е случайно.

Потънал в мисли, той щеше да продължи към следващото име в списъка, когато вниманието му бе привлечено от думата летърбоксинг.

Описанието накара нещо в паметта на Бейлинджър да се размърда. Той внезапно си спомни лекцията за времевите капсули, при която мнимият професор беше казал, че общности, изгубили такива капсули, са въвлечени в игра от типа скрий и намери , наречена Ловци на време.

Франк побърза да кликне върху заглавието на сайта. Появи се текст, придружен от фотографиите на ниски хълмове, осеяни с гранитни скали, които го накараха да подскочи от вълнение.