Дейвид Морел - Ловци на време

— Изходът от долината — подсказа й Рей.

Аманда усети как сърцето й се свива от студ.

— Това е посоката, в която тръгна Бетани. — Тя се закатери по склона на дерето. Под обувките й започна да се рони пръст, но тя коленичи и като си помагаше с ръце, се добра до върха. После се изправи и погледна към далечния край на дерето. То криволичеше сред треви и пелин и свършваше при изхода от долината. Аманда зърна сивата шапка и сивите рамене на Бетани, която тичаше в него.

Тя реши, че гласът е прозвучал прекалено примирено.

— Почакай! Ти каза, че е жалко, че си е свалила слушалките. Каза, че искаш да я накараш да размисли. Ако успея да я настигна… — Ужасното предчувствие я остави без дъх. — Ако успея да я спра…

— Да?

— Ще ми позволиш ли да я върна?

Гласът не отговори.

Преди да осъзнае какво прави, Аманда вече тичаше.

— Бетани! — изкрещя тя. — Спри!

Необятното открито пространство погълна думите й.

Втурна се през сухата трева. Подмина един пелинов храст, висока до коляното й скала и някакъв недорасъл бор.

— Бетани!

Но жената продължи да тича по дъното на дерето. Сивата й шапка и раменете й вече се виждаха съвсем ясно. Тя не погледна нито веднъж назад.

— Спри!

Аманда увеличи скоростта и дължината на крачките си.

— Послушай ме! — успя да изкрещи тя между хрипливите дълбоки вдишвания, които изгаряха гърлото й.

Напред долът беше по-плитък. Бетани, която вече се виждаше до кръста, продължаваше да тича към далечния пролом в планините.

— Спри! — извика Аманда. Гащеризонът беше прилепнал към потното й тяло. — Той знае!

Дерето вече беше толкова плитко, че Бетани се виждаше чак до бедрата. Липсата на прикритие я накара да затича още по-бързо. Тя се насочи към една песъчлива падина, в която през дъждовните периоди се събираше вода. От другата страна на падината долът продължаваше.

— Май не можеш да я спреш — отбеляза гласът.

— Опитвам се. — Аманда се помъчи да събере сили и да тича още по-бързо. Един камък изхвръкна изпод краката й и тя загуби за миг равновесие. — Бетани! Спри! Моля те!

Настойчивостта в гласа й най-накрая предизвика нужния ефект. Бетани, която вече беше преполовила падината, позабави ход. После залитна и се обърна. Като дишаше тежко, погледна към Аманда.

— Той може да те хване! — извика Аманда. — Не знам как, но може!

Лицето на Бетани лъщеше от пот. Тя погледна към другия край на падината и към продължението на дерето. После хукна неочаквано натам.

— Недей! — Молбата на Аманда беше отправена колкото към нея, толкова и към гласа.

— Тя мрази открити пространства — каза гласът. — Беше въпрос на време.

Аманда се опита да я настигне, но откри, че това е невъзможно. Бетани започна да се отдалечава също като пролома в планините.

— По-добре, че се случи толкова скоро — каза й гласът. — Така ти и останалите ще се научите да не губите време и сили в безплодни начинания.

— Не!

— Но съм разочарован, че тя не ме изненада.

В момента, в който Бетани стигна до продължението на дерето, Аманда усети ударна вълна. Чу се гръм и сивкавото тяло на Бетани избухна в червено. Дясната й ръка излетя в една посока, а главата й — в друга. Въздухът се изпълни с пръски кръв и по земята заваляха късчета от тялото й.

Аманда залитна и спря, ушите я заболяха от експлозията. Тя се разтресе от шока при вида на кървавата мъгла, която внезапен повей на вятъра запрати към нея. После мъглата се спусна надолу и нашари пясъка в червено.

Краката й се подкосиха, сякаш някой я беше спънал изотзад. Падна на колене. По бузите й се затъркаляха горещи сълзи.

„Чудесно място е това тресавище“.

Прегърбен на задната седалка на таксито, Бейлинджър изучаваше ксерокопието в ръката си и се питаше какво ли означава този параграф. На избледнелия печат пишеше: НЙОБ — Хуманитарни науки и социология . Предвид контекста реши, че съкращението НЙОБ е Нюйоркска обществена библиотека. Обади се от мобилния си телефон на Справки и научи, че Библиотеката по хуманитарни науки и социология е разположена на ъгъла на 42-а улица и Пето Авеню.

Авеню ъв Америкас беше най-прекият маршрут от Гринич Вилидж през жилищната част на града. По пътя имаше много светофари, които забавиха таксито. Обезсърчен от свирещите клаксони и люшкането на колата, Бейлинджър каза на шофьора да го остави на 40-а улица. Той плати сметката и се затича, облекчен, че се движи и че може да се освободи от напрежението.