Дейвид Морел - Ловци на време

Аманда се заизкачва по склона пред нея, вдигайки облак прах. Прахта полепна по устните й и имаше горчив вкус. Когато се озова под горещите лъчи на слънцето, тя погледна назад и видя Бетани, която се взираше в нея от сянката на дерето.

— Тук, долу, е приятно и прохладно — каза й тя.

— Това не е океанът — подчерта Дерик. — Земята е стабилна под краката ти. Не се вълнува.

— Под твоите крака може би не се вълнува. Но моите не са спрели да треперят, откакто се събудих. В онази сграда поне бях заобиколена от стени.

— Мисли за планините като за стени.

Бетани се намръщи.

— Устата ми пресъхна още повече.

— Гласът каза, че на координатите, които ни даде, има вода.

— Не! — възрази тя. — Гласът каза, че ще намерим там нещо, което ни е необходимо. Каквото и да означава това. Не каза нищо за вода. Ние добавихме това, което искахме да чуем. — Издърпа слушалките изпод шапката си.

— Излез от дерето — каза й Вив.

— Няма да станем по-силни, отколкото сме в момента. — Бетани се втренчи в слушалките, които държеше в ръката си. После ги захвърли с отвращение.

— Не — каза Дерик.

— Че какво може да ми направи копелето? — Тя разпери ръце, превръщайки се в мишена. — Ще ме застреля ли? Как? Тук, долу, не може да ме види!

Аманда се огледа и усети едно голо петно между раменете си. Всяко място, разположено по-високо от дерето, беше потенциално скривалище на снайперист: храстите пелин, редицата от дървета, към която се бяха запътили, скалите до тях. Докато сме на открито, всички сме лесни мишени“ — осъзна тя.

— Възползвайте се от шанса си — настоя Бетани. — Ако всички побегнем в различни посоки, как ще успее да ни проследи? Как ще се озове на много места едновременно, за да ни спре? Няма начин.

„Логиката й е толкова примамлива — помисли си Аманда. — Докато сме заедно, нямаме шанс“. Тя се накани да каже на Бетани, че е права; понечи да се спусне при нея по прашния склон, но нещо я накара да се поколебае — някакво смътно подозрение, че нещата не са толкова прости, колкото смята другата жена, че бягството им няма да е така лесно.

И Аманда наистина се спусна в дерето, но не за да се присъедини към Бетани, а да се опита да я спре. Тя сложи ръка на рамото й.

— Имам лошо предчувствие. Не го прави.

— Хей, гласът каза, че иска да бъдем самоуверени, нали така? — Бетани отблъсна ръката й, пое дълбоко дъх и тръгна по протежение на дерето. После ускори крачка. Аманда видя, че ако продължава в същата посока, долът ще я изведе при изхода от долината.

Бетани се затича и като вдигаше облаци прах, изчезна зад един завой. Аманда чу заглъхващите й стъпки и погледна към Рей, Дерик и Вив, несигурна как да постъпи.

— Няма ли да се присъедините към нея? — попита внезапно гласът.

Познатият звук в ушите на Аманда я накара да подскочи.

— Винаги има шанс тя да успее — продължи гласът. — Готови ли сте да опитате шанса си като нея?

Никой не отговори.

— Ами ти, Аманда?

— Откъде, по дяволите, знае какво прави Бетани? — промърмори Рей.

— В такъв случай продължавайте да се движите! — заповяда им гласът. — Не пилейте малкото време, с което разполагате.

Аманда се обърна към завоя на дерето, зад който изчезна Бетани.

— Жалко, че си свали слушалките — каза гласът. — Сега няма как да я накарам да размисли.

— Откъде знае, че вече е без слушалки? — попита Рей.

Скована от страх, Аманда вдигна слушалките и издуха полепналата по тях прах. После ги приближи до очите си и заоглежда рамката, наушниците и микрофона.

— Микрофонът — каза тя отчаяно.

— Браво! — поздрави я гласът.

— Микрофонът? — попита Дерик от върха на дерето. — Какво за него?

Аманда отговори със свито гърло:

— Не е просто…

Вив махна слушалките си и се втренчи в микрофона.

— Боже мой, това е камера. — Тя пусна слушалките на земята и залитна назад.

— Дерик, кажи на жена ти да ги вдигне — обади се гласът.

Дерик беше застинал на мястото си.

— Кажи на жена ти да ги вдигне — повтори бавно гласът.

— Вив, той иска да вдигнеш слушалките.

— Не.

— Отдръпнете се от нея! — каза гласът.

Тъмното лице на Дерик се изопна.

— Какво смяташ да правиш?

— Ще ви науча да не ме карате да повтарям думите си. Отдръпнете се!

Дерик грабна бързо слушалките и ги тикна в ръцете на жена си.

— Сложи ги.

Щом видя ужаса в очите му, Вив потрепера и го послуша.

— Аманда, излез от дерето! — заповяда гласът. — Присъедини се към другите! Погледни на изток!

— На изток?