Дейвид Морел - Ловци на време

— Аха, в планината са изсечени лицата на четирима президенти — каза приглушено Дерик. — Гледах „На север от северозапад“ по време на един курс в колежа. Лошите преследват Кари Грант и — как й беше името? — Ева Мари Сейнт, като се катерят по лицата.

— В една по-ранна сцена той слиза от автобус в царевична нива — добави Вив.

Аманда усети промяната в тона — сега гласовете им звучаха по-уверено, сякаш се надяваха, че един разговор за нещо познато ще им помогне да се почувстват нормално.

— Царевичната нива — каза Бетани. — Да. Грант слиза от автобуса в един земеделски край. Заръчано му е да се срещне с някакъв човек, от когото да научи кой се опитва да го убие.

Две големи птици закръжиха над главите им.

— Лешояди — съобщи Дерик.

Докато сенките преминаваха над тях, Бетани се завърна към разговора за филма, който й вдъхваше увереност.

— Минава време, минава и една кола, а Грант продължава да чака. Ситуацията изглежда още по-странна, защото той стои на този пуст селски път, облечен в костюм.

Крачейки през чупливата трева, Аманда видя недалеч пред тях едно дере.

— После откъм царевичната нива идва камион — продължи Бетани. — Минала е около минута, откакто Грант стои там и бездейства. Една жена отваря вратата на камиона и от него слиза фермер. Камионът си заминава. Фермерът и Грант си кимат взаимно. На заден план се чува някакво бръмчене и над нивата прелита един от онези самолети, които пръскат против вредители. Появява се друг автобус и фермерът се качва в него, но не и преди да отбележи колко е странно, че от този самолет не пръскат нищо. Грант се замисля над думите му. Автобусът се отдалечава. Грант умува още малко, после поглежда към самолета, който се е насочил към него, и внезапно хуква към нивата. От самолета започват да го обстрелват с картечница.

— Точно така! — намеси се Дерик. — Грант се гмурва в редовете с царевица. Пилотът пуска тор, хербицид или каквото носи самолетът му и едва не задушава Грант.

Те наближиха дерето.

— Някъде прочетох — каза Бетани, — че Хичкок е заснел няколко филма с плашещи затворени пространства, като например онова призрачно старо имение в „Ребека“, докато в „На север от северозапад“ се е опитал да направи точно обратното — да вдъхне страх от откритите пространства.

Спряха се на ръба на дерето.

— Толкова е тихо. — Рей се завъртя в кръг, като оглеждаше долината и планините, които ги заобикаляха. — Свикнал съм да чувам бръмченето на самолетите, колите и градовете. Да бъде оживено около мен. Да се случват много неща.

— Сякаш се намирам в онази ужасна гумена лодка. — Бетани звучеше така, като че сухият й език се беше подул в устата й. — Накъдето и да се обърнеш, нищо освен небе и океан. Тук е дяволски тихо.

— Не и за нас с Дерик — каза й Вив. — По-голяма част от времето си прекарваме именно на такива места. При други обстоятелства тук щеше да ни се види като рай.

— Да бе, рай. — Бетани посочи с пръст. — На какво разстояние от нас се намират онези планини?

— Трудно е да се каже — отговори Дерик. — Може би на четири-пет метра. Може би на повече. Когато се намираме на толкова открито място, очите ни играят номера.

Рей натисна един от бутоните на GPS приемника си.

— Висотомерът показва, че сме на височина 1676 метра. — Погледна към Бетани. — Може би изпитваш толкова силна жажда, защото не си свикнала да бъдеш на такава надморска височина.

— Не, жадна съм, защото кучият син не ни даде вода.

— Тихо — предупреди я Вив. — Той чува всяка наша дума.

Бетани придърпа надолу козирката на шапката си.

— Слънцето е толкова ярко, че контактните лещи ще изгорят очите ми. Хей, ти там! Чуваш ли ме?

Не последва отговор.

— Можеше поне да ни дадеш по едни слънчеви очила!

Отново никакъв отговор.

— Може би копелето не ни чува. — Бетани се огледа. — Мислите ли, че наоколо има камери?

Аманда беше убедена, че има. Но преди да каже каквото и да било, Бетани попита:

— Къде? По дърветата, към които сме се запътили? В къщата, от онези с далекобойните обективи? Или са качени на стълбове, от които се вижда цялата долина?

Те се спуснаха в дерето. Под краката им се вдигна прах. Дерето бе широко около метър и половина и дълбоко над човешки бой. Сенчестото му дъно ги разхлади.

— Обичах да плавам, нямах търпение да изляза в открито море и да остана съвсем сама, виждайки единствено хоризонта. — Бетани потръпна. — Това ме караше да се чувствам така, сякаш нещо вътре в мен се протягаше към Бог или нещо подобно. Но след като прекарах две седмици в онази гумена лодка, цялото това открито пространство взе да ме ужасява. Оттогава не съм припарвала до морето. Трудно е да караш хората да си купуват яхти, когато мисълта да се качиш на някоя от тях те ужасява.