Дейвид Морел - Ловци на време

Измъчвана от още по-голяма жажда, Аманда отиде при стенния гардероб и го отвори. На една закачалка висеше син гащеризон — дреха с много джобове, която й напомни авиаторските костюми във филмите за военни пилоти. На пода на гардероба имаше чифт туристически обувки с грайферни подметки. Те също бяха сини, сини бяха и вълнените чорапи и бейзболната шапка, които лежаха до тях. Този път чувството за срам надделя у Аманда. Опитвайки да се скрие от камерите, тя се мушна в гардероба и свали дънките си. После навлече бързо гащеризона върху бялата си блуза и го закопча. От външната страна дрехата беше импрегнирана със здрав найлон. Допирът на материята до голите й крака я накара да потръпне от студ. След като прехвърли тоалетната хартия в гащеризона, тя отнесе чорапите и обувките до леглото и ги обу. Всичко й беше по мярка.

Аманда огледа стаята, като търсеше нещо, което би й помогнало да избяга.

— Няма да намериш нищо от полза — каза гласът от тавана.

Тя подскочи от изненада. После чу шум от стъпки в коридора, излезе от спалнята и видя Рей, Бетани, Дерик и Вив, които тъкмо излизаха от своите стаи. И четиримата носеха шапки, гащеризони, вълнени чорапи и туристически обувки. Тези на Рей бяха зелени, на Бетани — сиви, на Дерик — червени, а на Вив — кафяви. Понеже беше пилот, Рей единствен се чувстваше удобно в гащеризона си.

— Е, сега поне ще мога да ви различавам — опита да се пошегува Дерик, който беше единственият чернокож в групата.

— Мисля, че точно това е предназначението им — каза Рей, като посочи към тавана. — Да може той да ни различава, особено когато сме далеч от него.

Като се оглеждаха напрегнато, те слязоха по стълбите до просторния вестибюл пред входната врата. Рей извади запалката си и започна да щрака с капачето й. Аманда, която и без това беше много изнервена, направи всичко възможно да игнорира звука.

— А сега какво? — попита Вив гласа.

— Отидете в трапезарията! — нареди им той. — Сложете си слушалките. Включете ги.

— Почакай малко. — Очите на Бетани бяха пълни с гняв. — Чешмата в банята ми не работеше! Жадна съм!

— Аз пък съм гладен — обади се Рей. — Един бог знае откога…

— Днес е понеделник — каза гласът.

— Понеделник? — повтори тихо Бетани.

— Но последното нещо, което си спомням… — Дерик поклати глава. — Боже мой, губят ми се…

— Два дни. — Вив изглеждаше зашеметена.

— Естествено че сте гладни и жадни. Но през тези два дни не сте извършвали никакви движения и сте пестили енергия. Все още имате сили. А както отбелязах, докато разказвах преживелиците на Бетани в океана, човек може да издържи без храна цели три седмици.

Световъртежът на Аманда се завърна.

— Противно на общественото мнение, два-три дни без храна не могат да застрашат живота на човек — увери ги гласът. — Има хора, които са успявали да извървят големи разстояния през този период.

Следвайки инструкциите, Вив влезе в трапезарията. Но не спря там, а продължи към кухнята.

Аманда и останалите се досетиха какво си е наумила и я последваха, за да видят как си слага гумените ръкавици, които беше използвала по-рано. Вив отвори хладилника. Вътре нямаше нищо. Провери всички шкафчета, но те също бяха празни. Изпробва кранчетата на мивката. Нищо.

Тя изстена.

— Постенето пречиства — каза гласът. — А сега вървете в трапезарията и си сложете слушалките. Иначе няма да ви пусна оттук.

Понеже нямаха друг избор, те се подчиниха.

Аманда си сложи слушалките и отново нахлупи шапката си. Докато издърпваше русата си коса назад, плътният глас прозвуча обезпокояващо интимно в ушите й:

— Сложете GPS приемника в някой джоб. И внимавайте да не го изгубите. Ще ви потрябва.

Те отново се подчиниха.

— Сега ще ви обясня какво е Ловци на време — продължи гласът. — През 2000 година президентът Клинтън подписа закон, позволяващ обикновените GPS приемници да получават сигнали с точност до тридесет метра, почти колкото е точността на военните GPS приемници. Преди това цивилните граждани можеха да притежават GPS приемници, които улавят сигнали с точност само до седем метра и половина, а по-прецизните приемници бяха запазени изключително за ползване от армията. Почти веднага след подписването на закона някой от Орегон публикува в един интернет сайт карта с координати, обяснявайки, че всеки, който използва GPS приемник, за да претърси тази местност, има шанс да намери скрито съкровище. Въпросното съкровище представляваше метална кутия с дрънкулки на стойност от по пет или десет цента. Но това беше без значение. Важно бе не съдържанието на кутията, а удоволствието от намирането й. Въпреки че координатите й можеха да се определят с точност до 3 метра, откриването й си оставаше трудна работа.