Дейвид Морел - Ловци на време

Бейлинджър мина покрай мъжа, залитайки. Когато се изкачи на върха на стълбището, се озова в друга стая със стари мебели и отново го обзе усещането, че се задушава. Обаче слънчевата светлина, която проникваше през гледаща към улицата витрина, го накара да се втурне към близката врата. Той изскочи на тротоара и едва не се сблъска със забързан минувач. Франк се преви надве и се разкашля. Едва когато спазмите преминаха и вдигна глава, видя, че на вратата има табела с надпис Антикварни мебели Гринич.

Ортега излезе на улицата, като притискаше носна кърпичка към устата си. Той свали кърпичката и посочи към вътрешността на магазина.

— Собственикът каза, че обича да води клиентите си в по-долното подземие. Очевидно досегът до историята кара мебелите му да изглеждат още по-стари и ценни.

Франк се облегна на стълба на улична лампа.

— Да благодарим на бог за антиките.

— Е, да, само че той твърди, че когато сме разбили онази врата, сме счупили антики за тридесет хиляди долара.

— Вече знаем каква е цената на живота ни. — Бейлинджър се обърна към входа на магазина, откъдето го гледаше намръщено очилатият мъж. — Ще приемете ли чек?

— За тридесет хиляди долара? Не мисля, че е от хората, които ще оценят чувството ти за хумор — промърмори Ортега.

— Говоря сериозно. Напомни ми някой път да ти разкажа за една монета, която намерих. — Франк се обърна към собственика: — Ще платя всичко, което застраховката ви не успее да покрие.

Той чу вой на сирени. Над покривите на къщите се виеше дим. По тротоара притичаха хора, устремени по посока на заревото.

— Трябва да отидем там и да разкажем всичко, което знаем, на криминалистите, разследващи пожара — обади се Ортега.

— Но те ще ни разпитват в продължение на часове! Ти знаеш всичко, което знам и аз. Кажи им, че не съм могъл да остана.

— Че не си могъл да останеш? Какви ги говориш?

— Трябва да свърша цял куп работи. Дай показания и от мое име. Ще говоря с тях по-късно, ако все още имат въпроси.

— Когато си бил полицай, така ли си действал? Давал си показания от името на свидетелите?

— Добре, добре, разбрах. — Бейлинджър се опита да нормализира дишането си. — Пазиш ли онзи лист хартия?

— В джоба ми е.

— Може ли да използваме ксерокса ви? — обърна се той към собственика на магазина.

Мъжът явно реши, че това е най-смисленият въпрос на света. Кимна.

Франк изтупа пръстта от дънките и спортното си сако. Дрехите му миришеха на пушек.

— Разполагаме с лист хартия, който трябва да преснимаме, така че да можем да го четем, без да оставяме отпечатъци.

Ортега го погледна изпитателно:

— Изглеждаш ми изтощен. Ако поговориш с криминалистите, разследващи пожара, поне ще имаш възможност да си починеш.

— Ще почивам, когато намеря Аманда.

Преснимането на листа им отне не повече от минута, но когато се върнаха на улицата, тълпата вече беше нараснала значително. Бейлинджър сгъна едно от фотокопията и го мушна в джоба на сакото си. Двамата с Ортега започнаха да си пробиват път през шумните зяпачи. Някъде пред тях се разнесе воят на още сирени.

— Полиция — каза детективът. — Направете ни път.

Няколко души се отместиха, но три стъпки по-нататък пътят им се оказа блокиран от други зяпачи. Бейлинджър усети, че силите му го напускат. „Не сега!“

— Полиция! — извика Ортега, когато в него започнаха да се блъскат още хора.

„Няма време“ — реши Франк. Един мъж се вряза в тълпата пред него и той го последва. Други трима го подминаха, като си пробиваха път с лакти, и той тръгна след тях, използвайки ги за щит.

— Франк, къде си? — извика зад гърба му Ортега.

Аманда се подчини на инструкциите на гласа и се заизкачва с разтреперани крака по стълбището. Рей, Бетани, Дерик и Вив влязоха в определените им спални, а тя — в своята. Беше й казано да отиде при стенния гардероб и да се преоблече в дрехите, които ще намери там, но първата й работа бе да влезе в тоалетната и да се облекчи. Пет пари не даваше, че вътре може да има камери. Неотложната нужда беше по-силна от свенливостта й. Понеже подозираше, че ще мине доста време, докато види друга тоалетна, тя издърпа хартия от рулото и я натъпка в джоба си.

Сега, когато замайването и гаденето от наркотика, който й бяха дали, започваше да преминава, Аманда осъзна колко празен е стомахът й. Устата й беше пресъхнала. След като пусна водата в тоалетната, тя отиде до мивката. Водата престана да шурти. Но казанчето на тоалетната не започна да се пълни отново, а остана безмълвно. Обзе я ужасното подозрение какво ще се случи — или по-точно какво няма да се случи, — когато завърти кранчетата на чешмата. Реши да пробва. От чучура не потече нито капка.