Дейвид Морел - Ловци на време

След това легна, на свой ред, и запълзя по камъните. Мина под арката, като държеше фенера насочен напред. Сенките сякаш се сгъстиха. Камъните, по които лазеше, се смениха с пръст. Тунелът се изпълни с шумоленето на дрехи, задъхано дишане и мърморенето на пълзящия пред него актьор, който, изглежда, рецитираше някаква молитва.

По косата на Франк полепнаха паяжини. Тухленият свод се сниши още повече, задра гърба му и притисна гърдите му към пръстта.

— Мисля, че и оттук няма да мога да мина — изстена пълният мъж.

— Избутай пръстта настрани! — нареди му лазещият най-отпред Ортега. — Направи канала по-дълбок!

Движението на колоната спря. Въздухът се устреми към пожара зад тях.

— Какво има? — извика Бейлинджър. Ноздрите му се напълниха с прах. Клаустрофобията стегна гърдите му толкова силно, че се уплаши да не изгуби съзнание.

— Мисля, че видях…

— Мислиш, че си видял какво? — Той се изви настрани и насочи лъча на фенера колкото може по-напред.

— Една движеща се сянка.

— Ако е плъх, застреляй го! — каза по-възрастният актьор.

— Не! — извика предупредително другият. — Звукът може да накара тези тухли да се срутят!

— Тогава защо не спреш да крещиш?

— Тухли — каза им Ортега. — Стигнах до някакви паднали тухли.

По врата на Бейлинджър се посипа пръст. Стана му трудно да диша. Миг по-късно се чу шум от преместването на тухли.

— Добре, продължавам напред — обяви детективът.

По врата на Франк се посипа още пръст. „По-бързо!“ — помисли си той.

Мъжът пред него запълзя отново. Той го последва с разтуптяно сърце.

— Чакайте! — изграчи внезапно мъжът.

— Какво има?

— Задната част на колана ми се закачи за една тухла на тавана.

Бейлинджър застина на място. В полумрака пред него се разнесе шум от трескаво движение.

— Готово — каза мъжът. — Освободих се.

Франк чу стържещи звуци — актьорът бе продължил да лази.

— Стигнах до някакви стари стълби! — извика Ортега.

„Слава богу!“ — помисли си Бейлинджър, опитвайки се безуспешно да си поеме дъх. Устата му се напълни с пръст, но той притисна корем към земята и отново запълзя напред.

Нещо го дръпна назад и сърцето му изтръпна. Сакото му се бе закачило за една стърчаща от тавана тухла.

— Дръж фенера насочен напред! — извика му детективът.

— Да, стълби! — каза радостно мъжът зад Ортега. — Виждам ги!

Бейлинджър усети, че тухлата над гърба му помръдва.

— Скоро ще се измъкнем оттук. — Актьорът пред него продължи да пълзи.

Тухлата се измъкна от мястото си и се стовари с цялата си тежест върху гърба на Франк. Посипа се още пръст.

— Франк! — извика Ортега. — Какво не е наред?

Бейлинджър не посмя да отговори, защото се страхуваше, че от вибрациите може да изпадат още тухли.

— Защо спря? — проехтя отново гласът на детектива.

Върху гърба му натежа друга тухла.

— Боже мой, никога не съм изправял глава с по-голямо удоволствие — каза актьорът пред него. — Виждам врата!

— Франк? — извика Ортега.

Бейлинджър едва не запищя от паника. Помръдна трета тухла. Ноздрите му се напълниха отново с прах. Той се придвижи сантиметър по-напред. Раменете му натежаха от пръстта.

— Франк?

Таванът го притисна към земята. Нямаше достатъчно сили, за да се изтласка напред. Върху гърба му се стовариха още тухли. Вече не издържаше тежестта им. Въздухът беше толкова спарен, че той се уплаши да не се задуши. Като виеше наум, Бейлинджър се загърчи още по-трескаво и по него се посипа нова пръст. Запълзя бясно, по краката му падаха тухли, свличаше се пръст и той вече крещеше на глас, риташе, гребеше с ръце, копаеше с лакти, мяташе се като обезумял, защото му се струваше, че краката му са смазани, а шумът от срутващия се таван заглушаваше писъка му. Нечии ръце го сграбчиха и го изтеглиха напред. Фенерът се тресеше в хватката на разтрепераните му пръсти. Въздухът беше пълен с прах. Бейлинджър усети, че се задушава.

Стенейки от болка, той стигна до някакви каменни стълби, изкачи ги тичешком и се блъсна в една дървена врата. Вратата потрепери. Франк я блъсна отново. Беше толкова стара, че пантите й се счупиха. Но въпреки това не се отвори. Нещо я подпираше от другата страна. Ортега се присъедини към него, двамата блъснаха заедно вратата и тя внезапно се наклони, събаряйки наредените зад нея предмети.

През задушливия облак прах Бейлинджър зърна светлината на лампи. Двамата с Ортега нанесоха на вратата един последен, отчаян тласък и тя се срути, събаряйки още предмети. Като се опитваше да прочисти дробовете си, Франк пропълзя по нея и се озова в някаква пълна със стари мебели изба. От стъпалата на едно дървено стълбище ги гледаше със зяпнала уста очилат мъж в костюм.