Дейвид Морел - Ловци на време

Вратата не помръдна. Детективът я блъсна с рамо, но тя си остана затворена.

— Кой, по дяволите, е заключил този изход?

— Никой! Той винаги стои отключен! — настоя Пери. — Сигурно нещо е затиснало вратата от другата страна! — Той отвори капака на червеното табло, дръпна ръчката и изохка, защото алармата не издаде звук. — Трябва да е свързана с пожарната, но щом не я чуваме, значи сигналът не се предава!

В задната част на театъра пушекът вече бе толкова гъст, че скриваше напълно вратите. Пращенето на пламъците прерасна в рев. Бейлинджър осъзна, че боята и терпентинът му действат като катализатори.

— Водни пръскачки? Театърът има ли…

— Да! Не разбирам защо още не са се включили!

Един от актьорите посочи назад:

— Огънят мина през вратите!

Франк се обърна и кожата му настръхна, когато видя как към един от балконите пълзят пламъци и облаци от дим. За миг го обзе чувството за дежа вю, сякаш отново беше попаднал в ада на хотел „Парагон“. „Всичко се повтаря“ — помисли си той, а после извика:

— Къде е другият авариен изход?

— Зад кулисите! — отговори Пери.

Острият, задушлив дим накара Франк да се закашля. Двама от актьорите се бяха парализирали от страх. Ужасът им се предаде и на него и той усети как го връхлитат старите кошмари.

— Движете се! — намери сили да изкрещи.

Топуркайки по дъските, всички се втурнаха по стълбите към сцената. Зад част от кулисите проблясваше аварийната лампа на друг изход. Ортега дръпна резето и блъсна вратата, но тя също не се отвори. Бейлинджър се присъедини към него и също я блъсна с рамо.

Някой посочи към задната част на театъра.

— Огънят стигна до тавана!

През дима, който се стелеше към тях, Ортега забеляза вито стълбище.

— Какво има на горния етаж?

— В една от гардеробните има авариен изход! — Пери се втурна към витите стълби. Докато тичаше нагоре, те вибрираха. Той спря внезапно и се вкопчи здраво в тресящите се перила. Когато стигна до средата на стълбището, Франк видя какво го бе накарало да зяпне от изненада. Последните стъпала се губеха в облак от дим.

— Горе няма да можем да дишаме — каза някой. — И няма да виждаме накъде вървим.

Стълбището продължаваше към долния етаж.

— А подземието? — попита Бейлинджър.

— Има три прозореца!

— Да вървим!

Металните стъпала задрънчаха под краката им, а Франк впери поглед в мрака долу и се поколеба. „Подземие — помисли си той. — Винаги има подземие“. По челото му изби пот, която се дължеше само отчасти на нарастващата горещина. Забеляза пулт за управление, а под него скоба, в която беше затъкнат фенер. Той грабна фенера и хукна с нежелание надолу по стъпалата.

Въздухът захладня. Франк стъпи върху каменния под на избата, замаян от многото завои. През три тесни прозореца, разположени в редица върху дясната стена, се процеждаше светлина. Прашните им стъкла бяха близо до тавана и през тях се виждаше мръсната тухлена стена на тясна алея.

Краката на една маса издадоха стържещ звук, когато Ортега я придърпа до един от прозорците. Бейлинджър включи фенера, насочи го към далечния край на подземието и освети стена, на която бяха подпрени декори с нарисувани на тях хълмове, дървета и небе.

— Не иска да се отвори! — каза Ортега, като дърпаше прозореца. — Заял е заради боята!

— Счупи стъклото! — изкрещя Пери.

— Отворът е твърде тесен! — изхленчи по-възрастният и по-пълен актьор. — Няма да успея да се промуша през него!

Франк продължи да шари с фенера, като търсеше друг изход. Видя маси, столове, театрален реквизит. Имаше костюми, окачени на прътове. Перуки, кацнали върху пластмасови глави. И всичко беше покрито с прозрачни найлони. „Но не за дълго“ — каза си той.

Ортега удари прозореца с един бастун, който режисьорът му подаде, и се чу трясък на счупено стъкло.

— Казвам ви: не мога да се промуша през този тесен отвор! — настоя пълният мъж.

— Аз — също! — добави другият актьор.

Лъчът на фенера освети стената под сцената. Струпани накуп кашони закриваха частично една стара на вид врата.

Бейлинджър сграбчи Пери:

— Накъде води тази врата? Към друга сграда?

— Не! Към още по-дълбоко подземие!

— По-дълбоко подземие? Че защо й е на тази сграда по-…

— Не й трябва! Вече не! — Пери се тресеше от горещината и рева на приближаващите се пламъци.

— Какво значи „вече не“? Не гледайте към огъня! Просто ми кажете за това подземие!

— То е от една по-ранна постройка! Едно време оттук е минавал поток!