Дейвид Морел - Ловци на време

— Да ви призная — каза Ортега, — това е нещо ново за мен.

— Какво имате предвид?

— Досега не съм имал случай някой с полицейски опит да ми докладва за изчезналата си любима. Чувствам се като магьосник, който се опитва да работи съвместно с друг магьосник. Вие сте запознат с процедурите. Знаете какво става зад кулисите. Докато събирах сведения от Огълторпския университет, кметството и живеещите на 19-а улица, чух, че някой друг е направил същото. Да не би случайно това да сте вие?

— Не можех просто да седя и да чакам.

— Надявам се, не сте заблудили всички тези хора, че все още работите в полицията.

— Не съм извършил нищо незаконно.

— В такъв случай най-доброто, което можете да направите в момента, е да почакате още малко. Вие сте прекалено емоционално обвързан с този случай, за да обикаляте насам-натам и да разпитвате хората. Не се опитвайте да вършите моята работа.

— Разбира се — каза Бейлинджър, — само че знам колко ви е трудно. Двамата с партньора ви сте натоварени с прекалено много случаи, работното време никога не ви стига, а пък като стана дума за магьосници, и аз, и вие знаем, че магии няма.

— Добре, посъветвайте ме как да си свърша работата. Ако бяхте на мое място, къде щяхте да потърсите хората, присъствали на лекцията?

— Щях да предположа, че щом са изиграли ролите си толкова умело, може би именно с това си изкарват прехраната. Че може би са актьори.

— Ето го кучия му син. — Бейлинджър посочи една от снимките на витрината. — Само че без мустаци и с по-тъмна коса.

Двамата с Ортега стояха пред театъра на Блийкър Стрийт в Гринич Вилидж. През последния час бяха звънели на различни театрални агенции и трупи, опитвайки се да открият кой е бил нает в събота следобед за еднократен ангажимент на Източна 19-а улица.

Оставяйки зад гърба си шума на уличния трафик, те влязоха в малко мрачно преддверие и спряха да огледат обстановката. Зад тях се намираше касата за билети. От лявата им страна Бейлинджър видя гардеробиерна, а от дясната — бар с освежителни напитки. Лекясаният килим изглеждаше износен, въпреки че се виждаше само отчасти заради сгънатите парчета брезент, части от скеле, кутии с боя, кофи и четки. Въздухът миришеше на терпентин.

— Определено се нуждае от основен ремонт — промърмори Ортега, като се взираше в едно петно от вода на тавана.

— Мразя старите сгради — каза Франк.

От другата страна на двукрила врата, намираща се точно пред тях, се чуваха приглушени гласове.

Детективът отвори едното крило и влезе. Миг по-късно се появи отново и махна на Бейлинджър да го последва. Вратата се затвори зад тях. Намираха се в началото на пътеката, която се спускаше между редовете от седалки към авансцената, осветена от разположени на тавана лампи. Завесите на сцената бяха вдигнати. Две двойки — едната на средна възраст, а другата млада — държаха по един сценарий и четяха откъси от него. Висок слаб мъж стоеше пред сцената и им даваше указания къде да застанат, като махаше с показалка.

Младата жена, която от това разстояние беше направо миниатюрна, погледна към задната част на залата.

— Те са тук! — Гласът й проехтя.

Високият слаб мъж се обърна към Бейлинджър и Ортега:

— Слезте долу, ако обичате, и се присъединете към нас.

Прикривайки обзелото го вълнение, Франк се съсредоточи върху шума от стъпките си, които отекнаха по пустата пътека. Театърът му действаше потискащо; старите седалки изглеждаха неестествено празни и сякаш плачеха за аплодиращи зрители.

Ортега се представи и показа значката си.

— Смятам, че вече се познавате с господин Бейлинджър.

Франк веднага ги разпозна. Високият слаб мъж беше професор Мърдок. Четиримата души на сцената бяха сред хората, присъствали на съботната лекция.

— Вас определено ви помня — каза мъжът с показалката, — както и младата жена, с която бяхте. Казваше се… — Той погледна нагоре, напъвайки паметта си. — Аманда Евърт.

— А вие се казвате Ейдриън Мърдок, но съм сигурен, че това не е истинското ви име.

— Роланд Пери. Беше ми поръчано да се представям с името на професора.

— Да не би нещо да не е наред? — попита младият мъж на сцената.

Ортега се обърна към режисьора.

— По телефона ми казахте, че трупата ви е била наета да посети онази къща на Източна 19-а улица.

— Точно така. Бяхме наети да изнесем представление. — Гласът на Пери имаше лек британски акцент. — Аз трябваше да държа реч. Останалите актьори получиха напътствия какво да правят, както и описание на господин Бейлинджър и неговата приятелка. Казаха ни, че става въпрос за приятелска шега. По време на лекцията публиката щеше да се разотиде малко по малко. После аз щях да спра да говоря и докато визуалната демонстрация продължава, да се шмугна в мрака и да напусна сградата. Тогава образите на екрана щяха да изчезнат и господин Бейлинджър и неговата приятелка щяха да открият, че са съвсем сами в стаята.