Дейвид Морел - Ловци на време

— Кой те научи да добиваш вода по този начин?

— Никой.

— Сама го измисли, така ли?

Бетани не отговори.

Гласът каза с удивление:

— И си го правила дни наред!

— Дерик и Вивиан Монтгомъри. Прощавай. Исках да кажа — Вив. Те също се прочуха по новините. А фактът, че са смесена двойка, добави ново измерение на историята.

Лицето на Дерик стана сурово. Трябваше да положи усилие, за да не даде израз на гнева си.

— Те са двама от най-добрите алпинисти в света. Всъщност именно той е причината да се срещнат преди три години — запознали се по време на една експедиция в Хималаите. Странно е, че е трябвало да отидат толкова далеч, за да се срещнат, защото и двамата са отраснали в щата Вашингтон. Освен това, преди да се запознаят, са изкачили много едни и същи планини. Известните алпинисти могат да си докарат приличен доход, като рекламират екипировки, като преподават в училища по алпинизъм или като организират експедиции за богати търсачи на приключения. На практика Дерик и Вивиан вече били популярни имена в света на алпинизма, преди един миналогодишен инцидент да им донесе международна известност, която несъмнено се е отразила благотворно и на доходите им.

— О, я върви по дяволите! — възкликна Дерик.

— Пример за независимостта, с която се отличава тази група. Добре. Щеше да ме разочароваш, ако не беше показал характер. А сега да отговоря на пожеланието ти. Не мога да отида в ада, защото вече съм там.

В трапезарията настана тишина.

— Дерик и Вив били наети като водачи на експедиция до връх Еверест — продължи гласът. — Компанията, която я организирала, обявила награда от шейсет хиляди долара за всеки, който реши да се присъедини. Отзовали се осем търсачи на приключения. И напълно си заслужили парите. Отнело им две седмици само да се доберат до базовия лагер. След това придвижването им от лагер до лагер ставало все по-бавно. Височината, вятърът, студът. Връх Еверест е висок над осем хиляди и петстотин метра. Когато експедицията стигнала на височина седем хиляди и петстотин метра, от осмината търсачи на приключения останали само двама. Другите се предали пред изтощението и природните стихии и се върнали в базовия лагер. Дерик и Вив останали с тези двама катерачи. На височина седем хиляди и осемстотин метра ги връхлетяла буря, а след това — лавина. Алпинистите аматьори били затрупани със сняг. Дерик и Вив успели да ги изровят, но те били пострадали прекалено сериозно, за да имат сили да се придвижват сами. Уоки-токитата им били изгубени в лавината. Нямало как да изпратят сигнал за помощ. В продължение на дванайсет мъчителни часа Дерик и Вив се грижели за пострадалите, като ги спускали с въже, после слизали при тях, влачели ги по ледените хребети и отново ги спускали надолу. Въпреки изтощението си, по едно време Дерик дори намерил сили да носи един от алпинистите в продължение на цели шест метра, които сигурно са му се сторили като шест километра. Когато се добрали до палатка в един от по-ранните им лагери, той останал в нея с ранените алпинисти, а Вив продължила надолу, за да доведе помощ. Разразила се втора буря, но тя успяла да заведе спасителите до палатката, а Дерик направил всичко, което било по силите му, за да запази живота на оцелелите. Това е изумително постижение, но Дерик и Вивиан, изглежда, се чувстват неудобно от факта, че го описвам.

Вив се намръщи към камерите и сви устни при споменаването на името, което мразеше.

— Нито те, нито Бетани и Рей се гордеят с постиженията си. Не е ли любопитно, че подобни прояви, които впечатляват толкова силно другите хора, са така омаловажавани от тях? Те не са искали да бъдат герои. Просто са се опитвали отчаяно да оцелеят. Страхът е грозна емоция. Никой не иска да си я припомня.

— Аманда Евърт.

Пулсът на Аманда се учестяваше с всяка изминала минута. Тя изпитваше облекчение всеки път, когато пропуснеха да споменат името й, но щом гласът приключеше една история и направеше пауза, преди да започне следващата, ужасът й отново нарастваше.

— Не — каза Аманда.

— Но твоята история е единствената, която все още не съм разказал.

— Моля те, не говори за това.

— А как иначе да изложа основната си идея?

— Не говори за хотел „Парагон“.

Обаче гласът прояви упорство.

— Около десет часа вечерта Аманда, която пътувала към вкъщи, след като била работила до късно в една книжарница в Манхатън, слязла от влака в Бруклин.

— Не! — Аманда притисна длани към ушите си, но продължи да чува гласа, макар и слабо.