Дейвид Морел - Ловци на време

— Похитителят на Аманда я причакал в тясна улица и притиснал към устата й напоена с упойващо вещество кърпа. Когато се съвзела, тя открила, че лежи на легло в хотел „Парагон“.

От спомена за преживения ужас очите й се напълниха със сълзи, които потекоха по бузите й.

— Тази забележителност на Асбъри Парк била построена през 1901 година, но след няколко случая на изчезнали хора вратите й били запечатани през 1971. Аманда била затворена там в продължение на пет месеца, докато група градски търсачи на приключения не проникнали в хотела, за да изследват историческите му подземия. Не след дълго те открили, че сградата е била изоставена съвсем основателно. Малцина от тях оцелели от яростта на похитителя на Аманда.

Аманда усети колко солени са сълзите й, когато гласът заговори за Франк Бейлинджър, нейния спасител, и за агонията, която бе преживял, за да я спаси.

„Франк — помисли си тя. — Къде си?“

Обзе я гняв.

— Бейлинджър проявил удивителен героизъм — продължи ентусиазирано гласът. — Трудно е да си представим как е възможно човек да прояви подобна воля, да преодолее толкова трудности и въпреки всичко да оцелее — и не само да оцелее, но междувременно да спаси Аманда и един от спътниците си. Виждате ли какво е общото между вас? Решителност и изобретателност, дисциплина и самоувереност. Това са качества, които всички вие притежавате. И именно заради тях ви доведох тук.

— Франк — прошепна Аманда. Очите я боляха и бяха замъглени от сълзите. — Франк — повтори тя, този път по-силно. И се изправи толкова отривисто, че столът й се прекатури. Като стискаше юмруци, тя изкрещя към тавана: — Какво си му сторил, копеле такова? Франк беше героят! Аз не направих нищо, просто се оставих да ме спасят!

— Скромността е прекалено надценявано качество. Онази нощ си направила далеч повече, отколкото си признаваш.

— По дяволите, къде е Франк? Защо не е тук?

— Искаш ли да си размените местата? — поинтересува се гласът. — Искаш ли той да е тук вместо теб?

— Той ми спаси живота! Гордея се, че заемам неговото място. Но героят е Франк! И се сещам само за една причина да не го доведеш тук! Копеле гадно, ти си го убил!

Единственият отговор беше шумът от дишането на мъжа.

— Признай си! — изкрещя Аманда.

— Не съм включил този разговор в четиридесетте ви часа. Но те ще започнат да текат много скоро. Предлагам ти да се овладееш, в противен случай ще бъдеш безполезна за групата.

Рей затвори капачето на запалката си.

— Четиридесет часа? Той спомена нещо подобно и преди.

— Искам всички да бръкнете под масата.

— Защо? — попита Бетани.

Всички присъстващи се спогледаха предпазливо, после бавно се подчиниха на заповедта.

Аманда се подчини последна. Емоциите й така я бяха опустошили, че всичко й се струваше далечно. Напипа някакъв подобен на жица предмет, захванат под масата с чифт скоби. Извади го.

— Безжични слушалки? — полюбопитства Вив.

Всички слушалки бяха идентични. Тънка, извита метална рамка с малки наушници от двете страни. От левия наушник стърчеше парче метал.

— Това е микрофон — обясни им гласът. — За да поддържам връзка с вас, когато излезете оттук.

— Значи ще ни пуснеш? — попита обнадеждено Вив.

Гласът пренебрегна въпроса й.

— Тези устройства имат мощни батерии. Енергията им няма да свърши, преди да са изминали необходимите четиридесет часа.

— Четиридесет часа? Защо продължаваш да говориш за…

— Под масата има още нещо.

Озадачен, Дерик застана на колене и се взря под масата. После бръкна отдолу. Чу се стържене на метал и той показа на останалите някакъв малък предмет.

Аманда реши, че това е мобилен телефон. Изтощена от емоциите, тя не осъзна, че е изрекла мисълта си на глас, докато Дерик не я погледна.

— Не. — Той се намръщи. — Това е GPS приемник. Използваме такива, когато ходим на експедиции в планината.

— И когато плаваме с кораб — добави Бетани.

— Или когато летим — обади се Рей. — Но GPS устройствата в реактивните самолети са значително по-сложни.

— Някои от по-новите марки автомобили също са снабдени с такива устройства — намеси се Вив. — Но защо ни е…

— Има по един за всеки от вас — каза им гласът.

Аманда видя всички да бъркат под масата. Обзета от

безпокойство, тя направи същото. Предметът, който освободи с пръсти от придържащите го за плота скоби, беше сребристосив. Имаше екран също като мобилните телефони, но за разлика от тях, беше снабден с оскъдно количество бутони — по два-три от всяка страна. В горната част на устройството имаше картинка на земното кълбо и надпис ETREX. „Името на този модел?“ — запита се Аманда. В долната му част пък имаше друга дума, за която тя реши, че е името на производителя: GARMIN.