Дейвид Морел - Ловци на време

— Не ми изглежда особено смешно — отбеляза Ортега.

— Шегата щеше да продължи с парти-изненада за рожден ден. Докато господин Бейлинджър и дамата му се чудеха какво става, техни приятели, скрити на горния етаж, щяха да изкрещят: „Честит рожден ден!“ Щяха да свалят долу храна и напитки и купонът щеше да започне.

Детективът изгледа Франк, после попита Пери:

— Колко ви платиха?

— За един час работа трупата ни получи общо две хиляди долара. Това беше ценен принос за усилията ни да ремонтираме театъра.

— Как се свързаха с вас? — попита Бейлинджър.

— Една жена се обади и си уреди среща с мен в театъра.

— Каза ли ви името си?

— Карън Бейли. Жената, с която се срещнахте на лекцията.

— Мислех, че тя е член на вашата трупа.

— Нищо подобно.

— Имате ли договор? — намеси се Ортега. — Да ми покажете някакъв адрес или подпис?

— Не. Нямаше нужда да сключваме договор. Споразумението беше необичайно, да, но тези две хилядарки ни дойдоха съвсем навреме. Бяхме благодарни за неочаквания си късмет.

— Но защо сте тук? — попита по-възрастната жена. — Какво има?

— Нищо, за което да се тревожите. — Ортега подаде на Пери визитната си картичка. — Ако тя се свърже отново с вас, уведомете ме.

— Карън Бейли ми остави едно ксерокопие — каза режисьорът. — Поръча ми да го дам на господин Бейлинджър, ако дойде в театъра.

— Ксерокопие? — намръщи се Франк. — На какво?

— Оставих го в чантата със сценариите. — Пери пъхна показалката си под мишница, отиде при износената платнена чанта, която лежеше върху една от близките седалки, и започна да тършува вътре. — Ето. — Подаде на Бейлинджър сгънат лист хартия.

Но преди Франк да го докосне, Ортега каза:

— Чакайте. — Детективът извади чифт найлонови ръкавици от джоба на сакото си. Сложи си ги и разгъна листа.

Бейлинджър застана до него и погледна надолу. По листа имаше следи от фотокопирна машина. Представляваше копие от страница на книга, като всичко беше зачернено, освен един параграф и печат, на който пишеше: НЙОБ [7] Нюйоркска обществена библиотека. — Б. пр. — Хуманитарни науки и социология. Печатът беше избледнял.

Ортега прочете параграфа на глас:

— „Чудесно място е това тресавище — каза той, като обхвана с поглед морето от тревисти хълмове, които приличаха на разпенени зелени вълни с гребени от назъбен гранит. — Тресавището никога няма да ти омръзне. Не можеш да си представиш какви прекрасни тайни крие. То е така обширно, пусто и загадъчно“.

Пасажът беше толкова странен, че Франк се почувства напълно объркан.

— И Карън Бейли ви заръча да ми дадете това, ако дойда в театъра? — обърна се той към Пери.

— Да.

— А каза ли защо?

— Не. Предположих, че това е част от приятелската шега. — Режисьорът потропа с показалката си по пода. — Какво не е наред? Защо не ни кажете кого…

— Надушвам дим — рече Бейлинджър.

Като се обърна към задната част на театъра, Франк видя, че през пролуките на двукрилата врата се процеждат сиви струйки.

— Не — изстена Пери.

Бейлинджър чу как четиримата актьори слязоха шумно от сцената, но цялото му внимание беше приковано върху разрастващите се струи дим. Двамата с Ортега се втурнаха нагоре по пътеката, но се заковаха на място, когато видяха, че между двете крила на вратата проблясва светлина. От другата й страна се разнесе прашене.

Пери и актьорите изтичаха при тях.

— Боите. — Режисьорът си пое дъх, вдиша част от пушека и едва не се разкашля. — Трябва да са се запалили по някакъв начин. В една от кутиите имаше парцали. Някакво случайно…

— А може би само са подхранили пожара — каза Бейлинджър.

— Подхранили? Какво, по дяволите…

Светлината от сцената зад гърба им угасна. Стана тъмно и една от актрисите изпищя. В следващия миг светнаха захранваните от акумулатор аварийни лампи в ъглите на залата.

— Дайте ми показалката си. — Ортега я взе и натисна вратата с по-дебелия й край.

През отвора нахлу още дим. Зад сивите облаци проблесна нещо оранжево и към дървената пръчка се протегнаха огнени езици.

Детективът дръпна бързо показалката и вратата се затвори. Пери залитна назад и блъсна една от актрисите, която се преви и започна да кашля.

— Къде е аварийният изход? — попита Франк.

— Единият е ей там. — Режисьорът посочи към една врата, която се намираше по средата на дясната пътека. До нея имаше малко червено табло на противопожарна аларма.

Бейлинджър помогна на кашлящата жена да се изправи сред сгъстяващия се дим и я поведе между два реда седалки. Пред тях останалите актьори притичаха между други редове и излязоха на дясната пътека, където Ортега тъкмо дърпаше резето на аварийния изход.