Дейвид Морел - Ловци на време

Вив забеляза объркването й.

— Никога ли не си използвала GPS приемник?

— Не.

— Има карти, висотомер и компас. Когато го включиш, той се ориентира по сигналите, изпращани от сателитите на глобалната позиционна система. После трябва само да въведеш географските координати, за да определиш желания маршрут или да установиш дадено местонахождение. Хей! — извика тя към тавана. — Защо са ни тези приемници?

Гласът пренебрегна въпроса й.

— Вървете в стаите си. В шкафовете ви има нови дрехи. След десет минути ще ви чакам при входната врата.

— А после какво?

— Четиридесетте часа започват да текат.

— Ето какво успях да науча до този момент — каза детектив Ортега.

Измъчван от вълнение, Бейлинджър седеше сковано на едно бюро в отдел „Изчезнали хора“ на Първо манхатънско полицейско управление. Коридорът отвън ехтеше от звъненето на телефони и шума от разговори.

— Първо се обадих в Огълторпския университет в Атланта — продължи Ортега. — Там изобщо не бяха чували за професор на име Ейдриън Мърдок. Не бяха чували за него и във факултета по история, нито в който и да било друг факултет. Описах им мъжа, с когото сте разговаряли: прошарена коса и мустаци, слаб. Оказа се, че на това описание отговарят много професори. От университета обещаха да ми изпратят имейл с техни снимки, които да прегледате.

— Мъжът, когото видях, няма да е на нито една от тях — каза Франк.

— Знаете как стават тези работи — продължаваш да задаваш въпроси и да събираш информация, докато се изчерпят всички възможности. Обадих се в кметството. До 1983 година онзи имот действително е бил собственост на някой си Виктор Еванс. Направих справка в телефонната компания и научих имената на всички мъже с това име, живеещи в района на Ню Йорк Сити. Един от тях се оказа мъжът, който някога е притежавал сградата. Но той не познава никакъв Филип Еванс и никога не е имал син.

Бейлинджър погледна унило към картонената чаша с изстинало кафе, която държеше в ръка.

Ортега направи справка в бележника си.

— Вчера следобед двамата с партньора ми разпитахме живеещите в онази част на 19-а улица. Те казаха, че в събота сутринта пред къщата спрял камион, от който разтоварили столове и маси. Късно следобед камионът се върнал и откарал мебелите.

— Тогава са изнесли мен и Аманда от сградата — каза Франк.

— Вероятно. А ако са ви дали от наркотика на изнасилваните, дори не се е наложило да ви носят. Били сте отчасти в съзнание и сте можели да ходите сами. Е, да, походката ви трябва да е била несигурна. Но камионът вероятно е скривал гледката към отсрещната страна на улицата, а изнасянето на масите и столовете е отвлякло вниманието на всеки, който може да ви е наблюдавал от сградите от двете страни на улицата. Двамата с приятелката ви сте изглеждали като най-обикновена двойка, на която помагат да се качи в някаква кола.

— По-скоро в микробус. Нещо без прозорци. — Ръцете на Бейлинджър започнаха да изстиват. — Били са замесени много хора. Например жената, която ни се представи като Карън Бейли.

Детективът прочете описанието, което беше записал в бележника си.

— Представителна на вид. Четиридесетгодишна. Без грим. Кестенява коса, събрана в кок. Семпла тъмносиня рокля.

Франк кимна.

— Да не забравяме и хората, които присъстваха на лекцията.

— Казахте, че някои от тях са си тръгнали по време на презентацията?

— Да. — Бейлинджър се концентрира върху спомените си. — Много хора — натърти той. — Твърде много, за да запазят станалото в тайна. Може би присъстващите не са си давали сметка какво се случва в действителност. Може би им е било платено, за да постоят там известно време. А и хората, доставили мебелите. Било е достатъчно да им кажат, че на един мъж и на една жена им е прилошало и се нуждаят от помощ, за да се качат в микробуса. Възможно е само професорът и Карън Бейли да са знаели какво става в действителност.

— Доставчиците. — Ортега посочи един лист върху бюрото си. — С партньора ми се опитваме да установим контакт с всички фирми в града, които дават под наем маси и столове за специални случаи. Рано или късно ще открием фирмата, извършила доставката на този адрес. Може би служителите й ще успеят да ни дадат описание на хората, които са ги наели.

— Искате ли да се обзаложим, че са били наети чрез телефонно обаждане и че им е бил изпратен чек по пощата? — попита го Франк.

Детективът го погледна неспокойно.

— И че банковата сметка е била открита с една-единствена цел — да бъде платено на агентката по недвижими имоти, на фирмата и може би на част от хората, посетили лекцията? — добави Бейлинджър. — Тази банкова сметка няма да бъде използвана повече. Освен това човекът, който я е открил, несъмнено е дал фалшиви име, адрес и осигурителен номер.