Дейвид Морел - Ловци на време

Пред очите на Аманда в долния край на екрана се появиха вертикални черти. Пет от тях потъмняха.

— Тези приемници работят по-добре на открито — каза гласът. — Сградите и гъстите гори ограничават сигнала. Но сега вие сте на открито и вашите устройства вече са регистрирали сегашното ви местонахождение. Обърнете внимание на следните координати. Те показват къде е крайната ви цел. Север… — Гласът продиктува няколко серии от числа. — Запад… — Гласът продиктува още числа.

Аманда гледаше озадачено, докато Рей, Бетани, Дерик и Вив натискаха бутоните на приемниците си.

— Не толкова бързо! — протестира Бетани, като намести микрофона си. — Продиктувай пак втората серия от числа.

Гласът ги повтори.

— Окей! — каза Бетани.

Аманда продължи да гледа объркано.

— Лесно е — каза раздразнено Вив, като взе приемника от ръцете й. — Бутоните от двете страни сменят главните страници и дават достъп до менютата по тях: компас, висотомер, карта.

— Аз нямам карта — обади се Рей.

— И аз — каза Бетани.

— Страхотно! Значи все още не знаем къде се намираме. — Вив показа на Аманда за какво служи всеки от бутоните. — Като се поупражняваш малко, ще запомниш лесно за какво служат. Ето, ще въведа координатите вместо теб.

Тя показа на Аманда как се прави и й върна приемника.

— Отлично — каза гласът. — Вече действате като екип.

— Готови сме на всичко, за да се измъкнем оттук.

— Зависи дали ще изпълните инструкциите ми. Четиридесетте часа започват… — Гласът направи пауза, сякаш проверяваше нещо. — Сега.

Всички се намръщиха.

— Съветвам ви да не губите повече време — предупреди ги гласът.

Никой не помръдна.

— На координатите, които ви дадох, ще откриете нещо, което ви е нужно.

— Вода? — попита Бетани. — Храна?

Гласът не отговори.

— По дяволите, ако там има вода и храна, по-добре да тръгваме! — Дерик погледна приемника си.

Аманда направи същото. На екрана светеше червена стрелка, която сочеше встрани от нея. Над стрелката имаше правоъгълниче, маркирано с надпис Крайна цел , което указваше: 1,5 км.

— В този режим компасът не сочи на север, а към координатите, които въведохме — обясни Вив. — Изглежда, трябва да вървим към онази група дървета в далечината.

Аманда забеляза, че дърветата се намират в посока, противоположна на изхода от долината. Предположи, че в главите на всички се върти една и съща мисъл. От момента, в който се отдалечиха достатъчно от сградата и я изгубиха от поглед, тя беше започнала да дебне сгоден случай да избяга.

Предпазливото изражение в очите на спътниците й говореше недвусмислено, че всички планират същото.

Групата тръгна. Сухата трева заскърца под обувките на Аманда. Очите я заболяха от блясъка на слънцето. Въпреки че беше горещо, тя започна да трепери. Понеже вървеше най-отзад, не можеше да не забележи колко неестествена изглеждаше комбинацията от разноцветните им облекла. Когато се огледа обаче, необятната синева на небето й се стори потискаща.

Внезапно движение привлече вниманието й. Нещо изскочи от един храст пред нея. Заек. Той се отдалечи от хората, като тичаше на зигзаг по посока на планините.

В същия миг от една падина изскочи някакво по-голямо животно, което се втурна след заека. Отначало Аманда реши, че е вълк, но после осъзна, че животното изобщо не прилича на вълците, които бе виждала на снимка. „Това е немска овчарка“ — даде си сметка тя. Кучето и паникьосаният заек се спуснаха по невидим склон и изчезнаха от погледа й.

Всички мълчаха. На Аманда й се стори странно, че когато бяха в сградата, всички говореха без колебание, а сега, на открито, вървяха в пълна тишина, нарушавана единствено от шума на стъпките им.

— Някой гледал ли е „На север от северозапад“ на Хичкок? — попита неочаквано Бетани.

Гласът й прозвуча от две места — от самата Бетани и от слушалките върху главата на Аманда. Ефектът беше подлудяващ. Аманда се запита колко дълго ще може да изтърпи това. „Франк, къде си? Боже, дано да не е мъртъв. Ако е мъртъв, ще полудея“.

„А дали не си полудяла вече?“ Тя осъзна, че говори за себе си във второ лице, което беше не по-малко налудничаво.

Останалите също изглеждаха изненадани от въпроса на Бетани. Той беше точно толкова нелеп, колкото нелепо изглеждаха скъпата й огърлица, пръстените и гривната на фона на гащеризона й.

Рей отговори, давайки си сметка, че всички го чуват:

— Това да не е онзи филм с Кари Грант в планината Ръшмор?