Дейвид Морел - Ловци на време

Но нетърпението му не беше единствената причина да слезе от таксито. Шокът от пожара не го бе напуснал. Някой се бе опитал да му попречи да открие Аманда и този някой по всяка вероятност щеше да продължи да му пречи.

Франк затича по-бързо. Чувствайки се незащитен на претъпкания с хора тротоар, той погледна през рамо, за да провери дали някой не е слязъл от друго такси и не тича след него. Никой не го преследваше. Обърна се напред точно навреме, за да избегне сблъсъка с един мъж, който държеше в ръката си куфар. Франк направи завой и хукна по пресечката на 41-а улица. Един камион избибитка и профуча толкова близо до него, че усети въздушната му струя.

Пейките между дърветата на Браянт Парк, който се простираше отпред, бяха препълнени с хора. Бейлинджър погледна за втори път през рамо, но пак не забеляза преследвачи. Уличният трафик все още не беше помръднал.

Той зави надясно, спринтира към Пето Авеню и стигна до библиотеката — масивна каменна постройка с широко стълбище и портик, повдигнат на дебели колони, пред главния вход, който се охраняваше от два мраморни лъва.

Франк мина забързано през въртящата се врата и влезе в просторно преддверие, пълно с хора, които чакаха един пазач да провери дамските им чанти, раници и куфарчета. Докато бършеше потта, избила по челото му, няколко души от опашката го изгледаха с любопитство. Бейлинджър пристъпи напред, като хвърляше погледи през рамо. Той затаи дъх, усещайки неумолимия ход на времето. Заради високия таван и каменния под залата имаше акустиката на църква, но Франк изобщо не забеляза това. Цялото му внимание беше насочено към влизащите през входа посетители.

Пазачът му махна да се приближи. След като получи напътствие накъде да върви, Бейлинджър се изкачи по два реда широки стъпала. Прекоси още едно широко преддверие и се озова пред бюрото за информация.

— Мога ли да ви помогна? — попита го жена с очила.

— Надявам се. — Той й подаде ксерокопието. — Имате ли някаква идея откъде е този откъс?

Библиотекарката смъкна надолу очилата си и зачете пасажа.

— „Чудесно място е това тресавище — каза той, като обхвана с поглед морето от тревисти хълмове, които приличаха на разпенени зелени вълни с гребени от назъбен гранит. — Тресавището никога няма да ти омръзне. Не можеш да си представиш какви прекрасни тайни крие. То е толкова обширно, толкова пусто и така загадъчно“.

В гласа й се промъкна изненада:

— Всичко друго е почернено.

Опитвайки се да измисли простичко обяснение, Бейлинджър каза:

— Това е игра.

Библиотекарката кимна.

— Да, имали сме и такива случаи. Миналата седмица една жена дойде тук със списък за участие в Ловци на време. Трябваше да намери определен роман, но единственото указание, с което разполагаше, беше „Слънцето залязва“. Накрая решихме, че романът е „И изгрява слънце“ на Хемингуей.

На Франк му хрумна, че пасажът може действително да е част от игра — една от най-жестоките игри, които някога някой беше измислял.

— Обаче макар хората често да ни наричат централен клон на Нюйоркската библиотечна система, всъщност ние сме служба за справочно и информационно обслужване — продължи библиотекарката. — Ние не заемаме книги. Клиентите ни могат да ги четат само на място. Наложи се да изпратя участничката в играта в клона ни на 40-а улица. — Тя продължи да разглежда пасажа. — „Чудесно място е това тресавище“. Интересно. — Замисли се за момент, после махна с ръка на мъжа, който седеше пред съседния компютър.

Той се приближи.

— Бронте или Конан Дойл? — попита го жената.

Мъжът прочете пасажа и кимна.

— И на мен ми идват наум тези двамата.

— Не мисля, че е Бронте — каза библиотекарката.

— Точно така. Нейният стил е по-емоционален.

Бейлинджър я погледна въпросително.

— Когато действието се развива в тресавище, човек веднага се сеща за два романа. Действието в Брулени хълмове на Емили Бронте се развива в Йоркширските тресавища в Северна Англия. Романът е много емоционален, Хийтклиф разговаря с духа на Кати, докато броди из блатата, нещо от този род. За разлика от него обаче, описанието в този пасаж е сбито в едно изречение: „…морето от тревисти хълмове, които приличаха на разпенени зелени вълни с гребени от назъбен гранит“. Описанието не е лошо, но авторът, изглежда, се интересува повече от „прекрасните тайни“, които крие „така загадъчното“ тресавище. Ето какво го вълнува. И ще бъда доста изненадана, ако този човек не пише мистерии. Мисля, че това е сър Артър Конан Дойл. Баскервилското куче.