Дейвид Морел - Ловци на време

— Видях я! — възкликна Бейлинджър. — Карън Бейли! Тя е в сградата!

Пазачът го настигна.

— Сър, трябва да ви помоля да напуснете.

Ортега извади полицейската си карта.

— Той е с мен.

— Видях я на входа на читалнята — каза му Франк. — Същата тъмносиня рокля. С прибрана на кок коса. После избяга.

— Не съм виждал жена с подобно описание, откакто влязох в сградата. — Детективът се обърна към пазача: — Кажете на охраната ви да блокира всички изходи. Бъдете внимателни. Тя може да е опасна. — Извади мобилния си телефон. — Ще повикам подкрепление.

Двамата с Франк хукнаха надолу по стълбите, като Ортега бълваше инструкции по телефона си. После детективът го изгледа гневно.

— Възползва се от тълпата, за да избягаш от мен. Остави ме да давам сам показания пред криминалистите, разследващи пожара. Да не искаш да те арестуват за възпрепятстване на полицейско разследване?

— Нямах избор. Казах ти — времето ни изтича. Не можех да чакам.

— Бях принуден да излъжа, че си отишъл да потърсиш медицинска помощ.

— Благодаря. Ако някога мога да ти се отплатя…

— Накара ме да се почувствам като пълен глупак. Не си играй с човек, който се опитва да ти помогне.

— Мисля, че точно за това става въпрос. За игра.

— Какво имаш предвид?

— Карън Бейли е оставила лист хартия за мен в театъра, но аз трябваше да открия театъра, за да прочета какво пише на листа. Един печат върху листа ме отведе до този клон на библиотеката, където трябваше да премина друг тест, като открия от коя книга е взет текстът. Оказа се, че пасажът е от Баскервилското куче. Когато ми дадоха екземпляр от книгата, открих думи, щамповани до пасажа.

— Думи?

— Гробницата на земните желания.

— Каква гробница?

— Мисля, че точно това трябва да открия. В този клон на библиотеката не дават книги за домашен прочит, затова тя е била сигурна, че ще намеря посланието. Това е някаква игра, в която напредвам стъпка по стъпка. Тресавището, за което се говори в пасажа, се казва Дартмур и се намира в Англия. Когато потърсих информация за Дартмур в Google , научих за съществуването на игра от типа скрий и намери , която е била измислена преди години във въпросното тресавище — игра, наречена Летърбоксинг. Тя прилича на играта, в която съм въвлечен и самият аз — скрити съобщения, водещи до други съобщения. А някои аспекти на летърбоксинга напомнят за времевите капсули. Всичко е навързано.

— Но защо му е на някого да те въвлича в подобна игра? Имаш ли врагове? Някой, който те мрази достатъчно, за да те подложи на всичко това?

— Вече ти казах: единственият човек, за когото се сещам и който е достатъчно луд, за да направи подобно нещо, е мъртъв. — Бейлинджър се поколеба. — Времевите капсули.

— Какво се сети?

— Когато бях малък, открих една времева капсула в училищна сграда, която бяха решили да съборят. Местният вестник вдигна доста шум около събитието. Снимката ми беше на първа страница. На нея се виждаше как държа ръждясалата метална кутия.

Ортега присви очи.

— Искаш да кажеш, че някой си е направил труда да проучи миналото ти чак до времето, когато си бил хлапе? За да намери примамка, която ще те накара да отидеш на лекцията в онази къща?

— На тавана намерихме кутийки от видеоигри — рече Франк. — Едната беше Голямата автокражба. Ти каза, че никога не си чувал за другата. Спомняш ли си името й?

Ортега се замисли за момент.

— Ловци на време.

Аманда остана на колене, докато тътенът на експлозията заглъхна към далечните планини. Цялото й тяло се разтърсваше от ридания. Пред нея кървавата мъгла продължаваше бавно да се разпръсква във въздуха. Пясъчната падина бе почервеняла от парчетата от разкъсаното тяло. В ноздрите я блъсна остра, противна миризма.

— Бетани — прошепна тя.

Беше така парализирана от шока, че почти не усещаше ръбестите камъни под коленете си.

— Върни се при останалите! — каза гласът в слушалките й. Думите се заглушаваха от болезнения звън от експлозията.

— Бетани — повтори Аманда по-високо. Скърбеше не само за загубата на своята спътница, но и за самата себе си, и за другите от групата. „Всички ще умрем — помисли си тя. — Не — рече си твърдо. — Оцелях в хотел „Парагон“ и — ей богу! — ще преживея и това“.

„Обаче там Франк ти помогна“. Даде си сметка, че отново говори за себе си като за друго лице.

Прииска й се да изкрещи.