Дейвид Морел - Ловци на време

Рей доближи двете си шепи и понечи да загребе вода.

— Недей — каза Аманда.

Той плисна вода на лицето си.

— Човече, страхотно е. — Плисна още вода, като разтри с мокрите си ръце бузите и врата си. — Иска ми се да намокря и краката си. — Започна да събува обувките си.

— Не сваляй обувките си — каза гласът.

— А! — възкликна Рей. — Добре дошъл. Мислех, че си заспал.

— През тези четиридесет часа няма да спя.

— Правилно. Искаш да споделиш мъките ни. Обувките. Там ли си сложил експлозивите?

Гласът не отговори.

— Ако не са там, вероятно няма да ти пука, че ще си топна краката във водата, макар и с обувките.

— Не те съветвам да го правиш.

— Тогава само ще си наплискам отново лицето.

Рей посегна към водата. Над езерната повърхност изскочи змийска глава с остри зъби и се стрелна към един от пръстите му. Той изкрещя и политна назад, падайки по гръб.

— Божичко, божичко! — изпелтечи, скочи на крака и се отдалечи тичешком от езерото.

Аманда усети как шокът премина като електрически ток през тялото й. Чак сега видя, че някои от вълничките не бяха образувани от вятъра, а от змии. Езерото гъмжеше от влечуги. Внезапно водата закипя от мятащи се змийски тела.

Рей стоеше с ококорени очи. Той вдигна ръце пред лицето си и ги загледа втренчено.

— Ухапа ли ме? Ухапа ли ме?

— Змии. Не мога да понасям… — Гласът на Вив секна и тя повърна.

— Копеле такова! — изкрещя Дерик към небето. — Тези змии приличат на водни мокасини [10] Мокасин — вид отровна змия, Agkistrodon (зоол.). — Б. пр. . Те не живеят в планината. Ти си ги пуснал в езерото!

— Надбягване с препятствия и ловци на време! — каза гласът.

— Ловци на време?

— През зимата, когато езерото замръзвало, гражданите обикновено режели ледени блокове и ги складирали в мината. През лятото ледът запазвал провизиите на града от разваляне.

— Мина? Граждани? Лед? За какво говориш? — извика Рей. — Едва не ме ухапа змия, за бога, а ти бръщолевиш за някакъв лед?

— Чакай малко — обади се Аманда. — Кой град?

— Авалон. Но вие и без това скоро ще научите достатъчно.

Вив избърса устата си от повърнатото.

— Порутената сграда, която Аманда спомена… Ти искаш да отидем там.

— Възможно най-скоро. Пропиляхте доста време и пропуснахте един ход.

— В надбягването с препятствия и ловци на време. — Аманда погледна към извиващите се змийски тела в езерото.

Отдалечиха се от водата. Закатериха се по склона, като се движеха на зигзаг между пелиновите храсти и скалите, за да пестят сили.

— Нуждаете се от име, с което да се обръщате към мен — обади се гласът. — Отсега нататък ме наричайте Господарят на играта.

Името прозвуча съдбовно на Аманда.

Групата стигна до средата на склона. Пред очите им изникна порутената сграда. Стените й бяха каменни. Лявата част се бе срутила. Носещите греди на дървения покрив бяха паднали. Дървото беше посивяло от времето.

— Стърчи съвсем самотна там горе. Дълга, тясна. Струва ми се, че е била църква — каза Аманда.

— Определено е така. — Вив посочи наляво, където сред купчина камъни лежеше голям дървен кръст.

Групата предпазливо приближи към предполагаемия някогашен вход на сградата.

— Вижте! Олтарът е все още непокътнат! — възкликна удивено Дерик.

Като се взря във вътрешността на порутената постройка, Аманда видя хоризонтална каменна плоча, поставена върху два вертикални блока.

— Откъде са се взели тези плочи и блокове? — попита Вив. — И тези каменни стени…

— От мината — отговори Рей. — Гласът спомена… — Той млъкна и се поправи: — Господарят на играта спомена някаква мина.

— И град, наречен Авалон. — Дерик се обърна към долината. — Ей там. Виж. Под нас. Пред тесния край на езерото.

Въпреки козирката на шапката й, очите на Аманда я боляха от яркото слънце. Като ги присви, тя успя да различи в ниското срутени сгради, почти скрити от пелина. Гледани отгоре, руините образуваха правоъгълна решетка. Дългите пространства между тях явно са били улици.

— Авалон. Звучи ми познато — прекъсна мислите й Дерик.

— Веднъж се събудих в един курорт в Ню Джърси, наречен Авалон — обади се Рей. — Имах ужасен махмурлук и нито долар от петте хилядарки, които бях спечелил на блекджак в Атлантик Сити.

— Крал Артур — каза Аманда.

Останалите се втренчиха в нея.

— Рицарите на Кръглата маса? — попита смаяно Вив. — Това да не е филм на „Дисни“? „Мечът в камъка“? Камелот?

— След като Артур бил убит в последната битка, група жени отнесли тялото му в място, наречено Авалон. Според легендата той не е загинал и живее там в транс, очаквайки да се върне, когато светът има нужда от него.