Дейвид Морел - Ловци на време

— Давай!

— Благодаря, шефе. Щом имам твоето позволение.

„Да, има разцепление в групата“ — каза си Аманда. Тя вдигна една бутилка, отви капачката и отпи — прекрасната течност прочисти праха от устата й. Беше толкова жадна, че й се прииска да изгълта водата, както бе направил Рей, да я остави да се стича в гърлото й, обаче се страхуваше, че може да й стане зле.

През това време Рей пиеше от шишето си, като продължаваше да изглежда сърдит.

Червата на Вив изкъркориха.

— Ако скоро не получим някаква храна…

— Винаги се оплакваш! — сопна се Рей. — В Ирак се хранех с бръмбари.

— Не се заяждай с нея, човече! — каза Дерик. — Всички сме гладни.

— Както кажеш.

— По-забавно е, отколкото очаквах — обади се гласът.

Внезапният звук в ушите й накара Аманда да се свие уплашено.

Дерик погледна навъсено към небето.

— Това част от играта ли е? Да се надяваш, че ще се сбием?

— През 1885 година тук е намерено злато.

— Злато?

— Хиляди златотърсачи пристигнали в долината. Градът бил издигнат почти за една нощ. Някакъв английски спекулант по недвижими имоти купил земята от някакъв фермер, който си помислил, че каквото и да прави, долината ще бъде опустошена, така че защо да не вземе предлаганото му щедро възнаграждение и да остави някой друг да се оправя с хаоса, който настъпвал. Както се оказало, фермерът бил проницателен.

— Злато? — насмешливо повтори Рей. — Преди малко говореше за лед!

— Англичанинът, който развил града, си падал по историите за крал Артур. Както вече се досетихте, той го нарекъл на мястото, където Артур лежи, потънал в летаргия, и чака съдбата да го повика. Ала след осем години било изкопано последното злато от долината. Повечето златотърсачи си заминали. Това било през 1893-а — годината на Депресията, която обхванала цяла Америка и станала известна с името Паниката. Жителите на града решили, че другите райони на страната едва ли ще им предложат повече възможности, и останали. Англичанинът бил принуден да продаде долината обратно на фермера, чиито пари задържали града в бизнеса. Обаче това не помогнало на англичанина. Тъй като бил разчитал оживлението да бъде по-продължително и бил финансирал повече дейности, отколкото можел да си позволи, той фалирал и напуснал Авалон през първата зимна виелица. Месеци по-късно група работници, които режели блокове лед от езерото, открили замръзналото му тяло.

— Непрекъснато ни повтаряш, че разполагаме само с четиридесет часа, а сега ни губиш времето — каза Рей.

— Карай по същество.

— Мисля, че той точно това прави — обади се Аманда. — Дава ни напътствия за играта. Нали така? — обърна се тя към гласа. — Ти ни каза, че участваме в надбягване с препятствия и играта Ловци на време.

— А пък ти се превръщаш в любимата ми участничка.

— Порасна й работата! — каза саркастично Рей. — Сега тя има предимство.

— Все пак съм права, нали? — попита Аманда Господаря на играта. — На всеки етап ти ни даваш задача, която трябва да решим, и заплаха, която да избегнем. После ни награждаваш с информация, която трябва да знаем, за да спечелим играта. Това ли имаше предвид, като каза, че ще се научим как да я играем в движение?

— Трябва да играете, за да научите правилата.

— Но как ще спечелим? — изкрещя Рей.

— Защо не ни кажеш, Аманда? — попита гласът.

Тя потърка едната от наранените си ръце.

— Аманда, откри ли го вече?

— Надписът, гравиран върху олтара.

— Да?

— Гробницата на земните желания.

— Да? — В гласа на Господаря на играта се долови нетърпение.

— Тук нищо не е случайно. Това е друга следа.

— Но какво означава?

— Гробница? Звучи като гроб — намеси се Дерик.

Полицаят се изкачи тичешком по стълбите.

— Имате ли представа колко голяма е тази сграда? — попита управителят на библиотеката. — Ще отнеме часове да я претърсим.

— Не мога да чакам толкова — каза Бейлинджър.

— Опасна ли е тази жена? Не е терористка, нали? Мислите ли, че разполага с експлозиви и оръжие?

— Нямам представа дали е въоръжена. — Франк си спомни всичко, което се бе случило. — Обаче е опасна.

Още полицаи прекосиха тичешком огромното фоайе и се заизкачваха по стълбите.

Ортега се спусна към него.

— Няма следа от нея.

— Може би е напуснала сградата, преди да пристигне полицията — каза Бейлинджър. — Или се крие на третия етаж. Това би обяснило защо никой не я е видял да тича надолу по стълбите.

Пазачът на читалнята се беше присъединил отново към тях.