Дейвид Морел - Ловци на време

— По дяволите, аз също не я видях!

— Но тя беше точно там, на входа на залата! — настоя Бейлинджър.

— Може да съм бил с гръб към нея. Забелязах единствено вас, когато скочихте от масата и се втурнахте по пътеката. Създадохте голяма суматоха. Тогава е могла лесно да се измъкне.

— Но защо ще се показва, а после ще бяга?

— Добър въпрос — вметна Ортега.

— Може да е искала да я последвам. Но ако е така, защо се скри? Защо не ми позволи да я зърна, за да мога да продължа да я преследвам?

— Още добри въпроси.

— Нещо притеснява ли те? — попита Франк.

— Още не знам. Продължавам да чакам отговори от другата част от разследването.

— Другата част?

— Ще ти разкажа за това по-късно.

Озадачен, Бейлинджър погледна часовника си. Беше почти четири часът. „Времето тече“ — помисли си той. Извади мобилния си телефон и набра номера за справки.

— На кого се обаждаш? — поиска да узнае Ортега.

В същото време компютърен глас попита Франк кой град го интересува. Той се отдалечи от шума, който вдигаха забързаните полицаи.

— Атланта.

— Служебен или частен номер? — попита гласът.

— Огълторпски университет — каза женски глас отсреща.

— Искам да говоря с някого от Историческия факултет — каза Бейлинджър.

Сърцето му заби по-силно, докато чакаше.

— Исторически факултет.

Той си спомни, че мнимият професор бе споменал нещо за дружество в Огълторпския университет, което се занимавало с времеви капсули. Мислено се помоли това да не е било лъжа.

— Не знам дали се обаждам на правилното място. Там има ли някой, който да е запознат с времевите капсули? — Странно как драстично се бе променил светът му, щом този въпрос му се стори напълно смислен.

— Сега ще ви свържа.

Ръката, с която Франк държеше мобилния си телефон, плувна в пот.

— Международно дружество за времевите капсули — каза мъжки глас. — На телефона е професор Донован.

— Опитвам се да намеря информация за предмет, който може да е записан във вашите регистри. — За да избегне шума в библиотеката, Бейлинджър излезе навън. Грохотът, идващ от Пето Авеню, моментално го накара да притисне телефона до ухото си. — Името му е сходно с Криптата на цивилизацията.

— Която, разбира се, е тук, в Огълторп — отговори ентусиазирано гласът.

— Изчакайте за секунда. Обаждам се от Манхатън и уличният шум е ужасен. — Бейлинджър влезе обратно във фоайето на библиотеката. — Чували ли сте някога за Гробницата на земните желания?

— Разбира се.

— Наистина ли?

— Вероятно е легенда. Обаче ако допуснем, че действително съществува, тя ще е в списъка на най-търсените времеви капсули.

— Разкажете ми всичко за нея.

— Опасявам се, че това ще отнеме известно време. Гробницата е мистерия, но има много исторически източници за нея. Ще се поровя из архива. Ако ми се обадите утре сутринта…

— Нямам време! Трябва да разбера днес!

— Господине, тъкмо излизах от кабинета си за една среща. Ще трябва да почакате до… От Манхатън ли казахте, че се обаждате? Тогава може би ще успеете да разберете още днес. Човекът, който знае най-много за Гробницата на земните желания, преподава в Нюйоркския университет.

Южната част на Уошингтън Скуеър. Сенките в сградата на факултета контрастираха със слънчевата светлина, която заливаше тревата и арката в парка отвън. Усещайки, че времето лети бързо, Бейлинджър слезе от асансьора на седмия етаж и забърза по коридора, докато стигна врата, на чиято табелка пишеше: Проф. Греъм, Исторически факултет.

Зад вратата се чуваха изстрели. Когато почука, никой не отговори. С разтуптяно сърце, той почука отново и този път един смутен женски глас каза:

— Влез.

Щом отвори вратата, изстрелите се чуха още по-ясно. Франк видя една около шестдесетгодишна жена, дребна, с къса бяла коса и тясно сбръчкано лице. Беше облечена в светлосиня блуза, горните й две копчета бяха разкопчани. Седеше на бюрото си, съсредоточена върху проблясващ компютърен екран, и работеше усилено с мишката и клавиатурата. Изстрелите идваха от тонколоните на компютъра.

— Професор Греъм?

Тя не отговори.

— Аз съм Франк Бейлинджър.

Жената кимна, но той не разбра дали беше в отговор на името му, или на това, което се намираше на екрана. Като се имаше предвид възрастта й, тя работеше с изненадваща скорост с мишката и клавиатурата. Изстрелите следваха с голяма бързина.

— Обадих се по телефона преди половин час — добави Бейлинджър.