Дейвид Морел - Ловци на време

Франк остана дълго време загледан в монитора. Споменаването на „отдавна изгубен контейнер, в който е скрито съобщение, оставено от някого преди много, много години“ върна мислите му към лекцията за времевите капсули. Едно от последните неща, които си спомняше, преди да изгуби съзнание, бяха думите на мнимия професор, че изгубените времеви капсули са повече от намерените.

Сърцето на Бейлинджър сякаш спря за миг, после затуптя отново. „Съвпадение? — зачуди се той. — Или Карън Бейли е искала да намеря тази статия? Защо иначе ще ме кара да чета този пасаж за Дартмур?“

Ръцете му продължаваха да треперят, но сега това се дължеше отчасти на нарастващото му подозрение защо са били разделени с Аманда. Спомни си, че библиотекарката му спомена за улики и игра на име Ловци на време. „Игра? — зачуди се той. — Нима това наистина е някаква проклета игра?“

Като дишаше тежко, Франк отиде до гишето за заявки.

— Да, сър? — попита го жена с изрусена на кичури коса.

— Казвам се Франк Бейлинджър. Дадох заявка за Баскервилското куче.

— Разбира се, сър. Нека проверя дали… — Тя се усмихна. — Ето я.

Книгата беше стара и миришеше на мухъл, а твърдата й корица беше с оръфани краища. Бейлинджър се настани на свободен стол пред една от многобройните маси. Отвори романа и го запрелиства, като зачиташе първото изречение на всеки параграф и търсеше „Чудесно място е това тресавище“.

Когато го намери, издиша насъбралия се в дробовете му въздух. Страница четиридесет и шеста. Последната третина от текста. Но това не беше всичко. Откри, че някой е сложил печат в празното поле на страницата; печат, на който пишеше: Гробница на земните желания.

Стаята сякаш се преобърна. Това беше зловещо напомняне за необичайното име на една от времевите капсули, за която бе говорил „професорът“ — Криптата на цивилизацията. Гробницата. Криптата. Още едно съвпадение? Трябваше да се убеди, че не се хваща за въображаеми връзки. Един от начините да го направи беше да прегледа всички екземпляри на Баскервилското куче, с които разполагаше библиотеката. В този клон не разрешаваха да се изнасят книги от сградата. Карън Бейли не можеше да знае кой екземпляр на романа ще му дадат, така че ако искаше да е сигурна, че той ще получи съобщението, би трябвало да е поставила печат с надпис Гробница на земните желания на всички екземпляри в библиотеката.

Франк стана толкова рязко, че скърцането на стола му накара другите читатели, които седяха на неговата маса, да го изгледат сърдито. Но когато забърза към гишето за заявки, изпита неприятното усещане, че някой го наблюдава втренчено. Обърна се към входа на читалнята.

Някой наистина го гледаше.

Представителна четиридесетгодишна жена в семпла тъмносиня рокля. Тъмната й коса беше прибрана в стегнат кок.

Карън Бейли.

В момента, в който я забеляза, тя избяга през входа на читалнята в коридора. Забързаните стъпки на Бейлинджър накараха останалите читатели да подскочат стреснато. Той се втурна покрай пазача, който го изгледа намръщено заради създалата се суматоха.

Щом се озова в коридора, Франк се огледа първо в едната, а после и в другата посока. Карън Бейли я нямаше никаква. Той хукна към стълбището, съпроводен от намръщените погледи на още хора. Отново никаква следа от Бейли.

— Хей! — обърна се към един мъж с найлонова торбичка за книги. — Да сте виждали жена в тъмносиня рокля? Спретната? Около четирийсетте? С прибрана на кок коса?

Мъжът видя обезумялото му изражение и отстъпи назад.

— Всички вие! — извика Франк към пет-шестимата души в коридора. — Някой от вас видя ли жена в тъмносиня рокля?

Пазачът излезе от читалнята.

— Не вдигайте толкова шум.

Бейлинджър хукна да проверява отворените стаи, разположени от двете страни на коридора. Стигна до дамската тоалетна и без да се замисли дори за миг, блъсна вратата и влетя вътре. Пред една от мивките стоеше жена, която се обърна и го изгледа смаяно. Той се втурна да наднича под вратите на кабинките. Дънки. Спортни панталони. И нито една тъмносиня рокля.

Франк изскочи от дамската тоалетна и се шмугна покрай пазача, който се опита да го хване.

— Карън Бейли! — изкрещя той. — Спри!

Преследван от охранителя, се добра до стълбището и хукна надолу, като вземаше по две стъпала наведнъж. Вратите на долния етаж бяха затворени и, изглежда, водеха към офиси. Бейлинджър чу, че пазачът го настига, и продължи да тича надолу, но след миг спря, защото видя Ортега, който се изкачваше към него.