Дейвид Морел - Ловци на време

— Тридесет и пет секунди!

„Това е невъзможно“ — помисли си Бейлинджър. Толкова много неща не можеха да се случат за толкова кратко време.

— Господарю на играта! — изкрещя Аманда. — Бог държи на думата си.

Франк разбра какво се опитваше да направи тя.

— Да, докажи, че играта ти е честна — допълни той.

— Тридесет и четири секунди!

— Отвори вратата! — настоя младата жена. — Ние открихме Гробницата. Ти се закле, че трябва само да спечелим. Сега обаче променяш правилата.

Тишината се проточи, времето минаваше.

— Покажи ни, че Бог не е лъжец!

Кучето изръмжа.

Неочаквано откъм вратата се чу бръмчене, бравата щракна, отключена от Господаря на играта.

Аманда трескаво натисна дръжката. Като отвори вратата, кучето нападна. Или поне така изглеждаше. Досещайки се, че паникьосаното животно желае просто да се измъкне, Бейлинджър бутна младата жена на земята. Той усети как кучето профуча над тях и изчезна с пълна скорост в тъмнината. Тогава двамата с Аманда също изскочиха през вратата.

Озоваха се в друг тунел. Докато тичаха по него, Франк си помисли, че оставащото време сигурно е изтекло. Тунелът му се стори безкрайно дълъг. Тичайки, той броеше наум: „…седем, шест, пет, четири“, спря и зачака взрива. „Три, две, едно“. Но нищо не се случи. През бинокъла си за нощно виждане съзря по-светла зелена сянка отпред — тъмнината на тунела преминаваше в мрака, спуснал се над долината. Без да обръща внимание на болката в коляното си, Бейлинджър се насили да бяга по-бързо.

Тропотът от стъпките им вече не отекваше. Като напуснаха тунела и почувства, че са излезли на открито, Франк чу запъхтяното дишане на Аманда до себе си и внезапно тялото му олекна. Взривната вълна го вдигна във въздуха. Приземи се тежко и се затъркаля по нанадолнището. За разлика от оголения район пред мината, склонът тук беше обрасъл с трева. Ударът му изкара въздуха. Той продължи да се търкаля, после внезапно спря. Аманда се стовари до него със стон. Камъни се посипаха като градушка по тревата. Един от тях го удари по рамото. Сгърчен от болка, Бейлинджър пропълзя до Аманда.

— Ранена ли си?

— Навсякъде — отговори тя отпаднало. — Но смятам, че ще оживея.

Беше загубил пушката и бинокъла. Обърна се и под светлината на непълната луна видя праха и дима, които излизаха на талази от тунела над него.

— Сървърът е изключен. Край на играта! — прошепна той.

— Но така ли е? — попита печално Аманда. — Как ще узнаем някога дали играта наистина е свършила?

Франк не знаеше какво да отговори. Вниманието му бе привлечено от някакво движение. Беше кучето, което тичаше в края на огрения от луната склон.

Младата жена се отпусна тежко до него.

— Господарят на играта удържа на думата си. Пусна ни да излезем. Доказа, че не е лъжец.

— Бог се опита да изкупи греховете си — съгласи се той с нея.

После потрепера. Същото направи и тя.

— Какво би трябвало да се случи сега? Мислиш ли, че Карън Бейли каза истината за колата?

— Ти повярва ли й? — попита Франк.

— Не. Избухващата кола е начин да се приключи една видеоигра.

— Алтернативата е да се сбръчкаме като Пакман [28] Герой от популярна аркадна игра. — Б. пр. . — Бейлинджър си спомни нещо. — Или като жителите на града в пещерата. От Джонатан научих едно нещо: много от видеоигрите никога не могат да бъдат спечелени. Играчът винаги умира.

— Да, един ден всички ще умрем. Но не и тази нощ — каза Аманда. — Тази нощ ние спечелихме. Знаеш ли, в пещерата, когато той броеше, минутата ми се стори по-дълга от обичайното.

Франк се сети какво се е случило.

— Отброяването е било във времето на видеоигра. Една минута в нейната реалност е траела две минути по нашето време.

Мисълта ги накара да се смълчат. В далечината се разнесе воят на кучето.

— Защо той ни даде този шанс? — зачуди се Аманда.

— Може би не е имал намерение да ни го дава — отвърна Бейлинджър. — Вероятно е познавал единствено виртуалното време.

— А може би е знаел разликата и отброяването е било последното ниво на играта. „Времето е истинският ловец“, каза той. В края на бягането с препятствия и търсенето на Гробницата ни е дал нещо ценно: една допълнителна минута.

— Нашата награда. — Франк изпита чувството, че оттук нататък ще мисли по този начин — сякаш никога не е успял да се измъкне, сякаш още е в играта.

Аманда се надигна да седне.

— Чака ни път.

— След като си починем малко. — Той притисна ръце към гърдите си, опитвайки се да спре треперенето.