Дейвид Морел - Ловци на време

По всеобщо мнение контейнерът бил заровен под бронзовата пожарна камбана, издигаща се пред кметството, но там издирването ударило на камък, защото камбаната била поставена в памет на общинските пожарникари, които загинали, докато спасявали Уест Ню Йорк от огнената стихия, и никой нямало да разреши да се копае под нея. Нещо повече — камбаната стояла върху гранитен постамент, тежащ няколко тона. Преместването й щяло да бъде скъпо и трудно, а и какво щяло да стане, ако след оскверняването на паметника времевата капсула не се окажела под него? Накрая нищо не било направено.

Това трябва да е било много разочароващо, тъй като репортерът на Ню Йорк Таймс отбелязваше, че градът имал голяма нужда да бъде вдъхновен от славните си дни преди петдесет години. През 1948 година областта била просперираща, най-вече заради Нюйоркската централна железница и стоките, които се превозвали от местните фабрики за бродирани изделия. Обаче през 1998 година железницата и фабриките вече ги нямало и улиците били тихи и пусти. В контекста на историята за скритите дири от миналото не можех да не забележа, че не бе упоменато името на репортера.

По незнайни за мен причини прибавих тази статия към моята хаотична колекция. После я забравих, спомних си за нея, пак я забравих, но никога задълго. Накрая, след осем години, прерових една купчина папки, прочетох я отново и се зарекох да се опитам да разбера защо мисълта за тази статия не ме напуска, като напиша роман, в който се разказва за времева капсула. Тя щеше да е стогодишна, а при търсенето на миналото щяха да бъдат включени съвременни технически средства, като още не ми беше дошло наум за GPS приемниците, възможностите за интернет връзка на мобилните телефони „Блекбъри“ и пушките с лазерен мерник. Трябваше да направя обичайните си проучвания и да науча всичко, което мога, по темата.

Първата ми работа бе да вляза в Световната интернет мрежа. Когато правех проучвания за предишния си роман — Нарушители , написах в Google „градски изследователи“ и останах удивен, като открих над 300 000 сайта. Сега направих същото с „времеви капсули“. Представете си изумлението ми, като попаднах на 18 милиона сайта. Очевидно това бе тема, която занимаваше много хора, и при всяко ново откритие моето смайване нарастваше. Научих (както обяснява професор Мърдок в Ловци на време), че макар така наречените времеви капсули да са стари като света, изразът се е появил за първи път през 1939 година, когато корпорацията „Уестингхаус“ създала контейнер с формата на торпедо и го напълнила с предмети, за които се смятало, че ще бъдат интересни за хората в бъдещето. След празничната церемония капсулата била закопана във Флъшинг Медоус, Ню Йорк, където се провеждало Световното изложение. Тъй като било решено тя да бъде отворена след петстотин години, капсулата още лежи на петнадесет метра под земята и е напълно забравена. Ако имате GPS приемник като използвания в Ловци на време , можете да въведете географските координати на капсулата и червената стрелка ще ви отведе до мястото, където се намира тя. Но за да научите тези координати, трябва да откриете екземпляр от Книга за времевите капсули. През 1939 година нейни екземпляри били разпратени на всички големи библиотеки в света, включително и тази на Далай Лама. Днес, за да се открие тази книга, е необходимо да се проведе цяло разследване.

Узнах също, че времевата капсула на „Уестингхаус“ е била вдъхновена от наречената с мистериозно име Крипта на цивилизацията , направена през 1936 година в Огълторпския университет в Атланта. Разтревожен от нарастващата власт на нацистите в Европа, ректорът на университета решил, че човешката цивилизация е пред своя крах. За да запази каквото може, той източил един вътрешен плувен басейн и го напълнил с предмети, които смятал, че ще представят най-добре културните завоевания от 30-те години на XX век. Сред тях бил и екземпляр на романа Отнесени от вихъра — подходящо заглавие, колкото и криптата, за която се предполагало, че ще бъде отворена след около шест хиляди години и която била почти забравена като капсулата на „Уестингхаус“. Ако не бил студентът Пол Хъдсън, който през 1970 година изследвал сутерена на сграда в студентския комплекс, споменът за криптата щял да потъне в небитието. Когато лъчът на фенерчето му попаднал на врата от неръждаема стомана, Пол започнал да задава въпроси, които накрая довели до отварянето на сутерена за широката публика. Там била открита книжарница и всеки ден хората можели да минат през „херметичната“ врата на криптата. Накрая Пол Хъдсън станал архивар на Огълторпския университет и председател на Международното дружество за времевите капсули.