Дейвид Морел - Ловци на време

Тя се отпусна отново по гръб.

— Да, малко почивка ще ни дойде добре.

— Това ни дава възможност да планираме бъдещето си.

— О, не! — възрази Аманда. — Не бъдещето.

— Не разбирам.

— Времевата капсула е послание към бъдещето, което отваряме в настоящето, за да научим нещо за миналото, нали? — попита тя.

— Това каза той.

— Добре, играта ме накара да осъзная, че бъдещето и миналото не са важни. Важно е настоящето.

Това напомни на Бейлинджър за професор Греъм.

— Срещнах една възрастна жена, която е научила същото от видеоигрите. Ще те заведа да я видиш. Тя умира, но казва, че безбройните решения, които трябва да вземе, и ходовете, които прави в играта, изпълват всяка нейна секунда и така я задържат в един безкраен миг.

— Да — каза замислено Аманда. — Бих искала да се запозная с нея.

Франк се усмихна. Вгледа се в ярките звезди.

— Те са били прави.

— Кои?

— Древните хора. Небето не изглежда като свод с пробити по него дупки. Всъщност небесната светлина струи през него.

— Всичко съществува в Божието въображение — отбеляза Аманда.

Бейлинджър докосна ръката й.

— Ти обаче си реална.

— Ти също. — Младата жена го погали по главата. — И слава богу!

Когато става дума за идеи за романи, аз съм истински колекционер. Рафтовете в кабинета ми са затрупани с папки, събирани няколко десетилетия. Надраскани набързо резюмета на радиорепортажи и телевизионни интервюта са струпани заедно с пожълтели страници, откъснати от списания и вестници. Цели купчини. Нещо все привлича вниманието ми, любопитството чопли въображението ми. Теорията ми е, че ако някаква тема грабне вниманието ми, може би ще грабне и това на моите читатели. През годините съм събрал толкова много папки с документи, че нямам време да ги подредя по категории, а пък да не говорим да развия тяхното съдържание в романи.

Понякога любопитството ме подтиква да ги изследвам. Изпълнен с големи надежди, слагам някои от тях на пода, издухвам праха и ги прочитам. Ала почти винаги крехките листове в ръцете ми говорят за случки и събития, които навремето са ми се стрували важни, а сега — скучни. Повествователните теми и ситуации, които те подсказват, вече не провокират въображението ми. Остарели умотворения, те ми показват бездната на годините, която отделя личността, сложила тези фрагменти в папки, от личността, която сега ги чете.

Все пак в редки случаи някоя тема се вмъква в съзнанието ми така здраво, че постоянно се връщам към нея, като се опитвам да намеря начин да опиша чувствата, които събужда у мен. Например предишният ми роман — Нарушители — бе вдъхновен от статия във вестник Лос Анджелис Таймс за изследователи на градската среда: историци и архитекти ентусиасти, които се промъкват в стари сгради, напуснати и запечатани от десетилетия. Страницата стоеше под нарастваща купчина от папки, но непрекъснато човъркаше съзнанието ми и аз не преставах да се чудя защо е така. Прозрението настъпи, когато внезапно си спомних за един изоставен жилищен блок, в който бродех като дете. Използвах го, когато бягах от ожесточените караници между майка ми и втория ми баща, при които се страхувах да остана вкъщи. Споменът за моя страх и нуждата да се потопя в миналото породиха у мен желанието да напиша роман, в който страстно влюбени в миналото изследователи откриват, че то вече не им носи утеха, а ги изпълва с ужас.

Подобна статия, към която подсъзнателно продължавах да се връщам, ме подтикна да напиша Ловци на време. В действителност тя престоя под купчина папки в продължение на осем години, призовавайки ме мълчаливо, докато най-накрая се предадох. Този път вестникът беше Ню Йорк Таймс от 8 април 1998 година, а мястото — Уест Ню Йорк, Ню Джърси. Хареса ми налудничавата мисъл, че градче, наречено Уест Ню Йорк, е толкова „далече“ на запад, че е в съседния щат Ню Джърси. Но за мен съдържанието на статията беше още по-налудничаво. Заглавието гласеше: От времева капсула до заровено съкровище. Някъде в Уест Ню Йорк може да има съхранен отрязък от градския живот от 1948 година.

Научих, че тъй като в Уест Ню Йорк планирали чествания по случай стогодишнината му, някой предложил да заровят времева капсула. „Великолепна идея!“ — казали всички. После един пенсионер си спомнил, че същото нещо е било направено в чест на петдесетгодишнината на града. „Но какво е станало с онази времева капсула? — зачудили се хората. — Къде е била заровена?“ Из града плъзнали изследователи. Те проучили покритите с паяжини общински регистри и намерили хора, достатъчно стари, за да бъдат свидетели на петдесетгодишнината през 1948 година. Най-накрая открили възможния отговор в градската библиотека, където в отдавна изчерпан по книжарниците том, написан от местен историк, се споменавало за „меден контейнер, съдържащ документи и сувенири“.