Дейвид Морел - Ловци на време

Наученото ми се стори толкова интересно, че непрекъснато разказвах за него на приятелите си. Обикновено тяхната реакция се изчерпваше с възклицанията: „Крипта на цивилизацията? Международно дружество за времевите капсули? Ти си ги измисляш!“ Но не е така. Гробницата на Страшния съд в Северния ледовит океан е толкова реална, колкото и Залата на записите , и милионите екземпляри на видеоиграта Извънземното , закопани под циментова плоча в пустинята на Ню Мексико. Обаче странностите не свършиха с това. Прочетох за град, чиито жители заровили седемнадесет пъти времеви капсули и забравили за всички тях, за студенти от един колеж, които закопали капсула, а след това ги хванала групова амнезия, сякаш събитието никога не се е случвало, както и за градски комитет, който заровил времева капсула в чест на стогодишнината на общината, само че членовете му умрели, преди някой от тях да се сети да запише къде са я сложили.

Кой би си помислил, че има списък на най-търсените времеви капсули или че са загубени хиляди капсули — много повече от намерените? Дори открих, че те често са пораждали допълнителни мистерии, защото нерядко контейнерите не са устоявали на влагата и на насекомите, в резултат на което посланията към бъдещето, които отваряме сега, за да научим нещо за миналото, се оказват само неразгадаеми останки.

Докато се опитвах да разбера защо съм така привлечен от времевите капсули, мислех за гордостта, която е мотивирала хората да ги създадат, за предположението, че определен момент е достатъчно значим, за да бъде „замразен“ във времето за бъдещите поколения. На фона на Гробницата на Страшния съд , в която очевидно милиони семена от земеделски култури са защитени от глобалната катастрофа, оптимизмът на времевите капсули ме изненадва. Но не са само гордостта и оптимизмът. Както казва героят от Ловци на време , маниакалното усърдие, с което са били подготвени някои времеви капсули, предполага, че техните инициатори са се страхували, че ще бъдат забравени.

Животът и времето отлитат. Това е темата на лекцията на професор Мърдок за времевите капсули, която изнася в Ловци на време. То е перифраза на стих от поемата от XVII в. на Андрю Марвел На свенливата си възлюбена. Поемата изразява чувствата на млад мъж, който усеща как времето отлита и иска да убеди своята любима да му помогне да се радват напълно на живота, докато могат. Ако вземем някои стихове и ги съпоставим с други, поемата може да се приеме като обосновка за запазването на времеви капсули.

Може би не бъдещето ни подтиква да създаваме времеви капсули. Може би е натискът на самото време, скоростта, с която то отминава, осъзнаването на нашата смъртност. Преди 1939 година времевите капсули са били наричани сандъци и дори ковчези : погребални метафори. Същата метафора виждаме и в Криптата на цивилизацията. Възможно ли е чувството, вложено във времевите капсули, да не е надежда, оптимизъм или дори страх, а по-скоро съжаление и скръб, че всеки в крайна сметка умира? Отново ми идва наум поемата на Марвел:

Дадена общност заравя това, което вижда като елементи на един златен момент, като есенция на своя свят. Много години по-късно друга общност изкопава капсулата, ако местоположението й бъде открито. Хората се събират нетърпеливо край нея. „Каква е тайната? — искат да узнаят. — Какво важно съобщение са ни изпратили от миналото?“ Отварят ковчега или криптата или, ако предпочитате, капсулата — и виждат, че съдържанието й се е разложило или че предметите са толкова старомодни, че са напълно безполезни. „Не е за вярване, че са смятали тези неща за важни“ — прошепва някой. В крайна сметка може би именно това е посланието на всички времеви капсули. От далечното минало те ни предупреждават, че настоящето не може да се запази, че предметите, които ни заобикалят, не са толкова важни, колкото си мислим, че истината не е в обещаното бъдеще, а в ценността на всеки отминаващ миг. Както отбелязва Господарят на играта в този роман: „Времето е истинският ловец“.

Предполагам, че моите купчини с папки са нещо като времеви капсули, представящи интересите на личността, която вече не съм. Такива са и моите романи, показващи какво съм чувствал и мислил в миналото, точно както романите на любимите ми писатели са времеви капсули, отнасящи ме обратно в мъгливия Лондон на Дикенс или в стария Ню Йорк на Едит Уортън, или в Париж през 20-те години на XX в. на Ърнест Хемингуей. Тези книги не само ме пренасят в миналото, преживяно от тези автори, но и в моето минало и в това, което съм изпитал, когато съм ги чел за първи път.