Дейвид Морел - Ловци на време

Терзанието в току-що чутото съкруши Бейлинджър.

— Спомни си колко много изстрада Аманда заради мен — продължи Господарят на играта. — Накажи ме! Накажи Бог! „Ще застрелям слънцето, ако то ме обиди“. Откъде е този цитат, Аманда?

— От Моби Дик — отговори тя. — Ахаб преследва белия кит из целия световен океан. Обаче през цялото време си мисли, че всичко е илюзия, създадена от Бог. В действителност Ахаб преследва самия Бог.

— Не ме разочарова. Давай! — додаде крехкото човече, обръщайки се към Франк. — Имаш разрешението ми. Унищожи своя създател! Застреляй слънцето!

Бейлинджър не можеше да помръдне.

— Какво чакаш?

Младият мъж внезапно си даде сметка, че пръстът му е застинал върху спусъка.

— „Аз самият съм адът“. Откъде е това, Аманда? — попита Господарят на играта. Изражението му бе неразгадаемо заради очилата.

— Изгубеният рай [27] Поема от английския поет Джон Милтън. — Б. пр. . Луцифер описва какво е чувството да бъдеш прокуден от Бога.

— Предположи, че Бог е в своя собствен ад. Направи го! — нареди дребничката фигура на Франк.

— И да те възнаградя?

— Убий ме!

— Ти се идентифицира с мен в играта. Каза, че аз съм твоят заместник. Твоят аватар. Аз съм ти.

— Висок и силен. Бог в телесна форма.

— Ако те застрелям, все едно ще убия себе си. Няма да го направя.

Господарят на играта се опита да седне изправен, за да изглежда по-едър.

— Предизвикваш ли ме?

— Ако искаш да се самоубиеш, имай смелостта да го направиш сам. В противен случай ще повикам тук линейка. Ще те отведат в приют за душевно болни.

— Ти ме предаваш?

— Ще те затворят в облицована с мека тапицерия стая — друга версия на долапа — и ще изпиташ чувството за истинския ад.

— Не — обади се Аманда. — Той трябва да си плати, но се нуждае и от помощ.

— Единствената помощ, от която имам нужда, е това, което държиш в ръцете си — заяви момчето-мъж на Бейлинджър.

— Не. — Той свали пушката.

— Като Луцифер и Адам, и ти не ми се подчиняваш.

— Господарят на играта изгледа замислено Франк. Въпреки че очилата криеха очите му, Бейлинджър усети болката, стаена в тях. — Давам ти последен шанс да промениш мнението си.

Младият мъж не отговори.

— В такъв случай… — каза най-сетне дребосъкът и посегна към един бутон.

— Хей! — Инстинктът подтикна Франк да го спре. — Какво правиш?

— Всички ще отидем в ада. — Господарят на играта натисна бутона.

Бейлинджър изведнъж бе пронизан от предчувствие за надвиснала беда.

— За какво е този бутон?

— Ти доказа, че не си достоен.

— Какво имаше предвид с това, че всички ще отидем в ада? Какво направи току-що?

— Да имам смелостта да го направя сам? Много добре. Щом не приемаш своята съдба, аз ще сложа край на играта вместо теб.

Франк гледаше бутона с нарастващ ужас.

— След минута — обясни момчето-мъж — светът ще свърши, така както е започнал.

Внезапно всички лампи угаснаха. Единствената светлина идваше от конзолата пред стола на дребното човече: дигитален брояч, чиито червени цифри започнаха да отброяват минутата в обратен ред.

— С взрив — допълни Господарят на играта.

— Копеле такова, ще взривиш това място?

— Играта се провали. Същото направи и светът — отвърна пискливият глас в мрака.

Аманда включи електрическото фенерче, но светлината му бе слаба, тъй като батериите му се бяха изтощили. Бейлинджър бръкна в раницата си и извади бинокъла за нощно виждане. През него видя зелената версия на момчето-мъж да седи в своя стол за игра и да наблюдава през очилата си брояча. Към безкрайността. Призрачното зелено му придаваше вид на фигура от видеоигра.

— Петдесет секунди — каза гласът.

Изглеждаше невъзможно да са минали само десет секунди, но Франк не успя да се замисли над това. Като се обърна към оцветената в зелено Аманда, той извика:

— Хвани ръката ми!

Раните го боляха ужасно, докато я водеше тичешком по стълбите. Като стигнаха в долния им край, те прекрачиха трупа на Карън, чиято кръв, оцветена в зелено от бинокъла, изглеждаше нереална. Двамата се втурнаха към металната врата отзад.

— Четиридесет секунди! — съобщи пискливият глас от залата за наблюдение.

Отново отброяването се стори грешно на Бейлинджър. Той чувстваше, че слизането по стълбите и отиването до вратата им е отнело повече от десет секунди.

Аманда използва гумената ръкавица, за да натисне дръжката.

Вратата не се отвори.

Нещо изръмжа зад Франк. Стреснат, той си даде сметка, че оцелялото куче е влязло през отворената врата от отсрещната страна на залата. Застанало на десетина крачки от тях, очите му — сега оцветени в зелено — блестяха срещу него.